На Дейзи й се искаше да не беше питала. Чувстваше се неспособна да се защити.
— Единственият човек, за когото се сещам, че може да иска смъртта ми, е Боб Грийн.
— Защо?
— Искаше земите на баща ми.
— Толкова много, че да те убие?
— Точно това е нелогично. Земята не струва много дори и като пасбище.
— Колко земя има?
— Не зная. Нашата… моята земя започва от реката и се простира до подножието на планината.
Тайлър подсвирна.
— Това много ли е?
— Баща ти трябва да е бил богат човек.
— Никога не е бил. Живеехме така, сякаш имаме точно толкова крави, колкото да платим разноските по прибирането им. Той казваше, че има много конекрадци. Грийн е единственият човек, за когото се сещам, че може да го е направил.
— Но това не е причина да иска да те убие. Ако е крадял кравите ви, то по-скоро би продължавал да го прави.
— Не мога да се сетя за никой друг.
Намалиха ход, като оставиха животните сами да избират пътя си през един буен поток, придошъл от топенето на сняга. Тъмнозеленият цвят на боровете и смърчовете контрастираше с белия сняг. Тук-там се показваха кафяви и жълти петна земя от скалистите планини, които загрозяваха блестенето на слънчевата светлина по чистата повърхност на снега. От време на време тишината се нарушаваше от крясъка на птичка, но Дейзи не видя животни. Струваше й се, че те с Тайлър, са сами в тази снежна земя на чудесата. Беше почти невъзможно да повярва, че някъде там трима мъже ги преследваха, решени да я убият.
Тя смушка магарето в хълбоците, придържайки се близо до Тайлър. Може и да беше мечтател, който се интересуваше повече от разкошни хотели и златни находища, отколкото от едно прилично бъдеще, но беше единственият човек, който стоеше между нея и убийците. Въпреки склонността си да се занимава с фантастични неща, тя беше уверена, че е напълно способен да се оправи с тях.
След като слязоха от планината, Тайлър и Дейзи яздеха през ниски хълмове и неголеми, равни каньони, оскъдно покрити предимно със степна трева и закърнели борове, хвойнови дръвчета и офики. От всеки един от хребетите почти във всички посоки се разкриваше гледка, обхващаща около седемдесет мили. На около тридесетина мили, отвъд Рио Гранде, подобно на черна стена се издигаше равно плато, което разделяше плодородната долина от сухите планини отвъд. Небето над цялата тази територия беше мрачно сиво-черно.
На хиляда фута под тях река Рио Гранде спокойно се виеше през тясната долина, която никога не изгубваше напълно зеленината си. Канадски тополи, върби и няколко клена, дъбове и елши обгръщаха бреговете й, а листата им шумно трептяха на студения вятър, който се спускаше от покритите със сняг върхове. Десетки ручейчета, образувани от водите на топящия се сняг, блестяха на яркото слънце.
Късно следобед те стигнаха възвишението, където се намираше ранчото на Дейзи.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Дейзи не беше очаквала, че видът на овъглените останки от дома й ще я развълнува толкова. Знаеше, че къщата е изгоряла, но беше удар да го види с очите си. Обгорените останки изобщо не приличаха на дома, който си спомняше.
— Сякаш никога не го е имало — каза тя на Тайлър. Не можеше да обясни чувството за самота, което я налегна. Не само семейството й го нямаше, но и почти всички следи от нейния живот също бяха изчезнали. Сякаш никога не е съществувала.
— Погребахме баща ти до майка ти. — Тайлър огледа овъглените останки от дома й, но не откри нищо, което да си заслужава да се прибере. — Чудя се защо баща ти не я е построил близо до реката. Почвата там щеше да е по-добра за градина.
Майка й го беше молила няколко пъти да я премести, но той не искаше. За него усилията, които отиваха за носене на вода за поливане на градината, не струваха повече от гледката на планините отгоре и долината отдолу. Дейзи се смъкна от седлото и неохотно приближи гробовете. Толкова много пъти беше идвала тук преди, когато единственото нещо, което я крепеше, беше да говори на майка си. Баща й така и не разбра. Сега и той лежеше тук. Тя се чудеше дали би се радвал на посещенията й.
— Зная, че не е много добре, но земята беше замръзнала.
— Добре е. — Ако успееше да намери пари, щеше да направи хубав надгробен камък. Това би искала майка й. Щеше да й бъде неприятно да има само една дъсчица с името й, написано на нея. След няколко години нямаше да има нищо, което да показва, че е живяла или умряла тук.
Това бе неизразимо тъжно.