— Мога да ти помогна — предложи му, решена да изхвърли онези мисли от главата си.
— Няма нужда. И сам ще се оправя.
Тя се спря. Беше толкова близо, че буквално стоеше над него.
— Защо не оставяш никой да ти помага?
Тайлър погледна нагоре изненадан:
— Един човек е достатъчен, за да направи кафе.
— Трябва да се донесе вода, да се намерят дърва, да се направи огън, да се извади храната от торбите и да се приготви всичко за ядене. Това е работа, повече от достатъчна за двама. Понякога си мисля, че дори би ял вместо мен, ако можеше. Така изобщо няма да ти се налага да се притесняваш с мен.
— Не е заради това. — Той начупи няколко сухи съчки и ги запали с клечка кибрит.
— Зная. Ти дори не се замисляш за това. Същото направи и със Зак. Оставяше го да се грижи за животите само когато искаше да се отървеш от него.
— Нямам нужда от помощ. — Тайлър нагласи няколко по-големи клона над малкото пламъче.
— Точно за това говоря — размаха Дейзи ръце с раздразнение. — Нямаш нужда от нищо. Не мислиш ли, че това е странно? Не е нормално да живееш, без да изпитваш нужда от други хора, да не желаеш компанията им, никога и за нищо да не зависиш от тях.
— С мен винаги е било така. — Тайлър гребна малко вода от потока и я сложи на огъня.
Дейзи знаеше, че тук трябва да спре. Не беше нейна работа как Тайлър ще живее живота си, но това беше последната й възможност. Не можеше да приеме факта, че утре ще изчезне, без да остави и следа в живота му.
— Виж докъде те е довело това. Живееш сам в планината, бягаш от компанията на всяко живо същество с изключение на мулетата. Прекарваш цялото си време в търсенето на златни мини, които просто не съществуват. Изглежда, имаш голямо семейство, но никога не се срещаш с тях. След двадесет години още ще си тук и какво ще си направил през цялото това време?
Тайлър пусна няколко зърна кафе във водата, която вдигаше пара:
— Имам по-малко от шест месеца.
Отговорът му пресуши потока от думи, който тя смяташе да излее.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Дал съм си срок. Ако не намеря злато до седемнадесети юни, си заминавам.
Дейзи почувства прилив на надежда.
— Какво ще правиш след това?
Тайлър отвори пакета, където беше сложил месото.
— Семейството ми ще ми намери работа в Денвър. Вероятно в някоя банка.
Дейзи каза, преди да е помислила:
— Но на теб няма да ти харесва.
— Да, но обещах на Джордж, че няма да се губя из горите цял живот. Той също като теб смята, че това не е най-подходящият начин за един възрастен мъж да прекарва времето си.
— Може и да не е толкова лошо, колкото си мислиш — каза тя с надежда. — Ще имаш редовни доходи. Можеш да си имаш и къща, и всичко останало.
— Не искам къща. — Той отвори още един пакет и извади един тиган.
— Не може да очакваш, че жена ти би живяла в колиба в планината. Там не е място за отглеждане на деца.
Тайлър погледна към Дейзи с леко учудено изражение.
— Кое те накара да си помислиш, че искам жена и деца? — Той сложи няколко парчета еленско месо в тигана.
— Аз п-просто предположих, ч-че искаш — запъна се Дейзи. — Мислех си, че всеки мъж иска.
— Не и аз.
Дейзи почувства как всяка надежда умира. Това не беше особена загуба, защото надеждата бе съвсем слаба, но така или иначе беше тъжно.
— Никога ли не си самотен?
— Не. — Той внимателно сложи подправки на месото.
— Не искаш ли да харесваш хората и те да те харесват?
— Имам си семейство.
— Все едно нямаш. И без друго никога не ги виждаш. Не мога да си представя, че аз бих се крила от семейството си в планините.
— Не се крия.
— Напротив, криеш се.
— Тук съм заради златото.
— Искаш да кажеш, че ще ти хареса да живееш в Денвър?
— Няма значение къде живея. — Той разопакова малко от хляба, който беше приготвил в хижата.
Дейзи се предаде. Не вярваше, че Тайлър знае какво говори. Вероятно си беше решил, че докато се сдобие с хотелите си, би могъл да живее където и да е. Представяше си колко голяма ще е изненадата му. Трябваше да си признае, че тя не разбира от големи хотели и големи градове, но не мислеше, че мъж, който обича да живее сам в планините, ще се чувства удобно в тях.
Тайлър сипа кафе в една чаша и я подаде на Дейзи. След това сложи месото да се приготви. Дейзи взе кафето си и седна на одеялото. Щом Тайлър иска да прави всичко сам, нека така да бъде. Тя повече нямаше да му предложи нищо. Нямаше нищо да прави, освен да се занимава с освобождаването на мислите си от него.