— Какво, по дяволите, ще правите?
— Сигурно ще тръгнем към Мексико.
— Добре, зарежете ме, но няма да ви дам повече пари.
— Ти иди застреляй някой Рандолф, пък да видим дали ще имаш изобщо време да ги харчиш — каза Тоби.
— Хайде, махайте се! — изкрещя Франк.
Тоби го погледна предизвикателно:
Мисля да поостана тук няколко дни — каза той. — Ние с татко няма за къде да бързаме. Тоя Рандолф няма да се върне поне седмица, че може и повече. Ще ни бъде по-лесно да пътуваме, когато снегът се разтопи още малко.
— Къде ще ходите? — попита Франк.
— Не зная точно — отговори Тоби, — но не искам да съм наблизо, когато ти се забъркаш с тия Рандолф. Освен това тук е много студено, а татко има нужда от почивка, докато зарасне кракът му. А ти какво ще правиш? — попита той, когато Франк започна да събира вещите си.
— Тръгвам довечера. Ще ги убия по пътя и ще ви настигна в Мексико.
Франк се усмихна на себе си. Точно това му трябваше, за да изгради репутацията си. Ако можеше да убие някой Рандолф, тогава името му на добър стрелец ще е сигурно.
— Не знаех, че семейство Париш са продали земята и са си заминали — каза Тайлър, докато завиваха от пътя към ранчото обратно към града. — Смятах от тук да взема коне.
— Това е третият собственик на ранчо, който продава земята си през последната година — каза Дейзи. — Чудя се защо никой от тях не казва нищо, преди да си замине.
Тайлър спря, за да огледа с бинокъла пътя, който бяха изминали.
— Това е четвъртият път, когато се оглеждаш днес — каза Дейзи.
— Някой ни следи.
— Това е пътят към Албакерк. Предполагам, че ще срещнем много хора.
— Просто внимавам.
Но Тайлър имаше лошо предчувствие. Трима мъже ги следваха и единият яздеше едър кон. Знаеше, че убийците лесно ще ги разпознаят. Нямаше други, които да яздят муле и магаре, или поне нямаше други мъж и жена. Би било прекалено да се вземе за съвпадение.
— Мислиш, че са убийците, нали? — каза Дейзи, след като спряха още веднъж да погледнат през бинокъла.
— Да — каза Тайлър.
Тя изглеждаше загрижена, но спокойна. Очакваше, че той ще знае какво да прави.
— Ето, погледни през бинокъла — каза й Тайлър.
— Не мога да ги различа. Все още са твърде далеч — каза тя. След петнадесет минути все още не беше сигурна. — Видях само единия от тях. Какво смяташ да правиш?
— Нищо, докато не разбера дали те са мъжете, които ми трябват. Ще чакаме при тези кедрови дървета и се надявам да разпознаеш поне единия, когато минат.
— Не е същият човек — каза Дейзи след известно време. — Сигурна съм.
Тайлър беше облекчен, че не бяха убийците, но беше сигурен, че са някъде зад тях.
— Мисля да хванем пътя покрай реката — каза той. — Ще стигнем по-късно в града, но мъж и жена на муле и магаре са лесно забележими и се помнят.
Албакерк беше неправилно разположен около един площад, голям два или три акра, към който водеха всички главни улици. Жилищните сгради бяха строени без всякакъв ред и придаваха на града запуснат вид. Площадът беше ограден от бяла ограда от колове и на него беше разположена ниска сграда, която служеше за бръснарница и чието знаме се развяваше на сто двадесет и един фута височина — най-високо от всички на запад от река Мисисипи. Двете кули на църквата „Сан Фелипе де Нери“ се извисяваха от северната страна на площада и дворът й също беше опасан с ограда от колове. Другите три страни на площада бяха заети от плътно прилепени една в друга сгради на фирми и частни домове. Някои излизаха направо на улицата, други си позволяваха лукса да имат покрити пътеки. Някои от покривите бяха дървени, други — пръстени.
Албакерк не беше голям град. Дори късно през нощта не беше трудно да намериш хотела. Тайлър поведе Дейзи по една тясна уличка встрани от площада. Спряха пред задната част на двуетажна сграда; той слезе от мулето и помогна на Дейзи. Тя пак беше схваната, както предишната нощ.
— Ще влезем през задния вход — каза й той. — Не искам никой да види, че влизаш. Така никой няма да знае със сигурност кога си пристигнала.
— Но как ще влезем?
— Отзад има стълбище. Докато аз намеря къде са Хен и Лаура, ти можеш да се промъкнеш, когато никой не гледа.
— Сигурен ли си, че нима да имат нищо против да ми помогнат? — попита Дейзи. Тя се притесняваше за това през цялото време.
— Всичко, което трябва да направиш, е да пожелаеш да се грижиш за Джорди и Адам и те ще те посрещнат с отворени обятия.
— Зак спомена Джорди. Наистина ли е толкова ужасен?