— Такава му е славата. Аз не се меся. Идеята да го осиновят беше на Хен.
Дейзи се чудеше има ли нещо, което е в състояние да трогне сърцето на Тайлър. Дори започваше да си мисли, че той просто няма такова. Имаше моменти, в които й се струваше, че не изпитва никое от чувствата, които обикновените хора изпитват. Чудеше се какви ли са другите членове на семейството му. Ако вземеше за пример него и Зак, то тогава не знаеше какво може да очаква.
Дейзи се почувства изоставена, когато Тайлър я остави на задните стълби. Сградата беше тиха и тъмна, дебелите три фута стени бяха студени и груби. Тя се принуди да се изкачи по стълбите въпреки неудобството, което изнизваше. Дразнещото скърцане на обувките й по стъпалата отекваше в затвореното пространство. Почувства се облекчена, като стигна последния етаж и усети сламеника под краката си. Мъждукането на една лампа от горния етаж проникваше в мрака на горния коридор. Почувства как мускулите й се отпускат, като видя Тайлър да се показва от стълбите.
— Запазил е целия горен етаж — каза той, като я стигна. — Трябва да има достатъчно стаи и за двама ни.
В отговор на почукването на Тайлър един висок рус мъж отвори вратата. Дейзи знаеше, че трябва да е Хен. Между братята имаше голяма прилика.
— Какво те доведе тук? — попита Хен, без да се отмести, за да покани брат си. — Бях сигурен, че вече си прокопал половината планина.
— Имам нужда от помощта ти.
Едва тогава Хен забеляза Дейзи, която стоеше в сянката над Тайлър, и се отмести.
— По-добре влезте.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Дейзи видя най-сините очи. Но в тях не можа да прочете нищо, което да й подскаже какво изпитва Хен към брат си или към нея. За щастие, една хубава жена с водопад от черна коса, който се спускаше по гърба й, стана от един стол и приближи към тях, преди Дейзи да се уплаши. Движеше се тромаво — беше в последните месеци от бременността.
— Влезте. Изглеждате така, сякаш сте пътували цял ден.
— Два дни — доуточни Тайлър.
— Трябва да сте изтощени. Ето, вземете моя стол.
— Не — каза Дейзи ужасена, че може да заеме стола на бременна жена. — Предпочитам да постоя малко права. — Тя погледна към Тайлър. — Имам чувството, че почти съм забравила какво е.
Хен донесе стол от друга стая:
— Можете да седнете на този.
— Аз съм Лаура Рандолф — каза жената, като отново седна. — А това е съпругът ми, Хен. — Лаура топло се усмихна. Изражението на лицето на Хен остана същото. — Сега кажете как да ви помогнем.
— Всъщност, да помогнем на Дейзи — започна Тайлър.
Дейзи наблюдаваше лицето на Лаура, докато Тайлър накратко разказваше събитията от последната седмица. Тя с облекчение забеляза, че Лаура й съчувства, учудва се и се ядосва на това, което Тайлър казва. Тя малко се поотпусна. Тази жена може и да нямаше как да помогне, но поне й съчувстваше.
— Разбира се, че може да остане с нас — каза Лаура, когато Тайлър свърши. — Искаше ми се да я беше довел тук веднага.
— Като си помисля, предпочитам да го бях направил — каза Тайлър.
Дейзи се чудеше какво иска да каже с това, но нямаше време да търси отговора по лицето му. Лаура й говореше:
— Имате ли стая?
— Не — отговори Тайлър вместо нея, — но тъй като Хен е резервирал целия етаж, помислих си, че можем да използваме една от вашите.
— Наистина имаме една излишна спалня — каза Лаура. — Вие с Хен можете да спите там. Дейзи ще остане при мен.
Дейзи бързо се обърна да види как ще отговори Хен на това, че жена му го пъди от леглото си, но не забеляза промяна на лицето му. Този човек я притесняваше. Мислеше си, че по лицето на Тайлър трудно може да отгатва мислите му. По лицето на този мъж беше невъзможно.
— Не мога да направя такова нещо! — противопостави се Дейзи.
Лаура погледна Хен и протегна ръка. Той веднага я взе в своята.
— На Хен няма да му хареса, но не мога да те оставя да спиш в една стая с Тайлър.
— Защо? Една седмица беше така.
— За всички в Албакерк баща ти е бил убит днес. Тайлър те е довел тук веднага.
Дейзи безпомощно погледна към Тайлър.
— Благодаря — каза той. — Зная, че подобно нещо е ужасно непоносимо в такова време, но не знаех какво друго да направя.
— Направи точно това, което трябваше — увери го Лаура. — Сигурна ли си, че не си гладна? — попита тя Дейзи.
— Не съм. — Дейзи излъга, но беше твърде нервна да яде. Съмняваше се, че и за миг ще може да заспи.
— Не искаш ли да седнеш?
Дейзи седна.
— Тайлър може да донесе нещата ти и ще те настаним.
— Това е всичко, което имам — каза Дейзи. — Всичко останало е изгоряло в пожара.