Тайлър знаеше, че при Лаура Дейзи е в по-добри ръце, но се чувстваше така, сякаш я изоставя. Дейзи имаше вид на човек, който изпитва същото.
— Ще се връщам обратно — каза той. — Снегът се топи и, изглежда, няма да има повече бури.
— Надявам се, че ще намериш най-голямото златно находище в Ню Мексико — каза тя с вид на загубено паленце.
— Ще ми стигне и средно голямо — каза Тайлър, като се опитваше да не се чувства като развратник. — Ще мина да те видя, когато отново дойда в града. — Това беше най-глупавото нещо, което можеше да каже. Тя вероятно ще е омъжена дотогава и съпругът й едва ли щеше да му се зарадва.
— Би било чудесно. Иска ми се да те запозная със семейство Кокрейн.
Хен и Лаура излязоха от спалнята.
— По-добре тръгвай, ако ще тръгваш — каза Лаура, като им хвърли по един проницателен поглед. — Ти имаш още много път, а ние с Дейзи имаме да купуваме много неща.
Хен помогна на Лаура да облече палтото си.
— Ще сляза с теб до конюшнята — предложи той.
Тайлър не беше очаквал подобно предложение — не беше сигурен, че се радва, — но не беше възможно да се отървеш от Хен, когато е решил да направи нещо.
— Ще видиш ли Зак? — попита Дейзи.
— Съмнявам се.
— Ако го видиш, кажи му, че му желая късмет. Глупаво е да искаш да си комарджия, но му кажи, че се надявам да спечели достатъчно и да си купи собствен параход.
— Мисля, че Джордж ще има възражения относно това — каза Лаура, докато слагаше ръкавиците си.
— Надявам се, че няма да се опита да го спре — каза Дейзи. — По-късно Зак може и да промени решението си, но никога няма да се откаже, ако брат му се опита да го спре.
— Това е урок, който всички ние научихме заедно с него — каза Хен.
Тайлър се чудеше дали Хен включва и него в това число, но не го интересуваше особено. Той се люшкаше между огромното желание да се скрие в планината колкото се може по-скоро и също толкова силното желание да остане. Независимо от това, че е сгодена, би искал да се увери сам, че Дейзи ще е добре.
„Бъди искрен. Искаш да видиш годеника й. И какво ще направиш, ако не го харесаш? Ще й кажеш, че не може да се омъжи за него ли?“
По-добре да се маха от града, преди да е направил нещо, за което ще съжалява. Дейзи не беше негова отговорност. За нея щеше да бъде само нещо, което я притеснява, нещо, за което ще трябва да дава обяснения, и в момента той не можеше да измисли такова обяснение, което годеникът й би приел.
— Сигурна ли си, че ще се оправиш? — попита той още веднъж.
— Разбира се — увери го Лаура. — Сега тръгвай. — Тя го избута към вратата.
Тайлър нямаше какво друго да направи, освен да тръгне. Той и Хен вървяха заедно, докато стигнаха дъсчената пешеходна пътека.
Църквата, която се белееше на слънцето, се извисяваше над площада. Улиците бяха претъпкани с покрити каруци, карети, коне, магарета и пешеходци. Мъжете носеха сомбреро с високи дъна и телата им бяха украсени с пъстроцветни вълнени наметала. Дамите носеха официални рокли и бяха обгърнати с шалове.
Площадът беше място за срещи с обществени цели, продажба на животни, религиозни събрания и място, където пътниците лагеруваха. Навсякъде имаше амбулантни търговци, които разнасяха стоките си около центъра на площада и стояха пред покритите входове на сградите с кантори, където бяха наредили купчини плодове, зеленчуци, сирене, ядки и тютюневи листа. Уличните търговци си носеха сгъваеми рамки, където окачваха месото както на диви, така и на питомни животни. Трудно беше да намериш място, да вържеш кон или муле. Комарджии обикаляха наоколо с карти в ръце, като се надяваха да привлекат някой в една бърза игра с три карти. Почти всеки магазин, независимо дали бе специализиран в продажбата на текстил или хранителни изделия, продаваше алкохол в бутилки без ограничения.
— Зак към Нови Орлеан ли тръгна? — попита Хен, докато вървяха на север по Джеймз Стрийт.
— Така е казал на Дейзи.
Последва напрегнато мълчание.
— Надявам се, че ще намериш злато.
— Благодаря.
Последва още едно дълго мълчание, през което те стигнаха до конюшнята. Тайлър плати на човека да му доведе мулето и магарето.
— Няма нужда да чакаш — каза Тайлър на Хен. — Ще ми трябват само няколко минути да оседлая животните.
— Мисля, че грешиш, като си тръгваш — каза Хен.
— Не греша.
— После ще трябва да се върнеш, за да го довършиш.
— Няма какво да довършвам.
На лицето на Хен се появи една от редките му усмивки:
— Срамота е, че сме такова инато семейство. Ако не бяхме, може би щяхме да се учим от грешките си.
— Грешка ще бъде да остана.