— Не! Хората ще искат да ме поздравят, да ме питат за сватбата, за баща ми, за какви ли не неща. Не мога да се справя с това и в същото време да се женя.
— Разбира се. — Гай се усмихна по начин, който трябваше да спечели Дейзи. — Можеш да отлагаш колкото поискаш. Но наистина трябва да се оженим по-скоро. Няма да те пришпорвам — той прибърза да добави. — Просто знай, че горя от нетърпение да станеш моя жена.
— Ще се опитам, но толкова много неща се случиха напоследък.
— Зная. Чувстваш се съкрушена.
Да, тя беше съкрушена, но не поради причини, които Гай би предположил.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Тайлър се върна в хижата. Погрижи се за животните, почисти инструментите си, после си приготви вечеря. Днес беше намерил повече частици злато. Знаеше, че се приближава до златното находище.
През последните четири дни, откакто се беше върнал от Албакерк, времето беше необичайно меко, така както предишните седмици бяха необичайно студени. Земята беше толкова мокра, че всяка дупка, която изкопаваше, скоро се пълнеше с вода. Искаше му се да беше взел и дъждобрана си, но хижата беше на петнадесет мили, твърде далеч да се връща. Седна на една скала и се загледа над хълмовете, които се спускаха към Рио Гранде на около двадесетина мили. Милиони звезди блещукаха в чистото небе, но Тайлър не ги забелязваше.
Почти през всеки миг от последната седмица умът му беше зает с Дейзи. Той се опита да мисли за това, което планираше за следващия ден. Но скоро установи, че се чуди дали Дейзи е все още при Хен и Лаура и дали Кокрейнови са се върнали от Санта Фе. Като изучаваше пътищата, по които се оттича водата от хълмовете, той се опита да отгатне от мястото на намерените късчета злато къде може да е находището, но се улови, че се чули дали Дейзи в края на краищата ще се омъжи за този Гай Кокрейн. Опита се да реши откъде да почне да копае утре. Вместо това се чудеше дали е щастлива.
Той не беше. Никога през живота си не е бил по-нещастен.
Тя му липсваше. Нямаше смисъл да го отрича. Звучеше смешно след всичко, което беше направил, за да избяга от нея, но беше вярно. Установи, че си спомня дребни детайли, на които дори не беше обърнал внимание преди.
Харесваше как падат буклите около лицето й, след като я подстрига. Така изглеждаше по-млада, по-очарователна, отколкото тя самата можеше да предположи. Спомни си как беше носила превръзката си, почти като турчин с тюрбан. Не се притесняваше изобщо. Почти беше станала част от нея самата. Но един от най-любимите му спомени беше Дейзи, потънала в палтото му.
Най-много се притесняваше дали е в безопасност. Щеше да е в сигурни ръце, докато беше с Хен, но после? Притесняваше се, че може да се омъжи за Гай, защото си мисли, че няма да има други предложения. Тревожеше се, че няма да е щастлива независимо от това, което ще се случи в бъдеще. Не че можеше да й помогне.
Стана. По-добре да поспи. Чакаше го дълъг ден на усърдна работа.
Но дори след като си легна, не можа да заспи. Продължаваше да си спомня как беше прегръщал Дейзи. Не беше просто плътско желание. Не беше чувство, което може да изпита със следващата жена, която срещнеше. Само Дейзи го предизвикваше.
Добре беше, че не трябва да ходи в Албакерк за провизии поне още месец. Щеше да има нужда от всеки миг, за да убие това чувство. Мисълта, че то може още да расте, го плашеше.
— Ах, глупако! Ти, тъп, малоумен идиот! — крещеше Регис Кокрейн на Франк Сторак. — Казах ти да не закачаш момичето!
— Но тя ме видя, като излизах от къщата — протестираше Франк. Той товареше бали вълна от един от складовете на Кокрейн за експедиция. Пролетното стригане скоро щеше да започне.
— Видя ли те да убиваш стария? — поиска да знае Регис. Той не слезе от двуколката си. Дворът беше кален.
— Не.
— Тогава можеше да я излъжеш, да й кажеш, че си се отбил да пиеш чаша кафе и си видял тялото.
Франк спря работата си. Той беше потен въпреки студа. Избърса челото си с ръкав:
— Но тя чу изстрела. Щеше да се досети.
— Не можеше да докаже нищо. Ти и глупаците, които нае, можехте да изчезнете и с това щеше да се приключи. Къде са те сега?
— Тръгнаха към Мексико.
— Добре — каза Регис, сякаш мислеше за нещо друго. — И ти направи същото. Ако трябва, иди до Монтана, но не се връщай в Ню Мексико. Ще трябва да измисля някой, на когото да струпам вината.
Франк пристъпи към двуколката:
— Мога все още да я убия.
— Имам нужда от нея, за да пипна земята, глупако.
Франк мразеше да го наричат глупак.
— Очаквам да ми изплатят още пари.
— Ще ти дам стотачка, но не повече. Изпорти работата. Ще ми струва много повече да оправя тази каша. — Регис преброи парите и ги подаде на Франк.