Не можеше да забрави последната нощ в хижата, все още я усещаше в прегръдката си, усещаше вкуса на целувките й, страстта, която сгряваше тялото й, както и неговото.
Тя му липсваше. Имаше много време да осъзнае, че никоя друга жена не беше реагирала на близостта му така, както тя. Другите жени не знаеха какво да правят с него. Внимаваха да не го обидят. Странно бе, че той харесваше точно тази, която сякаш целеше да го ядоса. Той беше своенравен и опърничав както и всички останали от семейството.
Опита се да задържи мислите си върху работата. Смяташе, че за него нищо друго не значеше толкова, колкото търсенето на злато — това беше основата, върху която беше градил живота си през последните три години. — но за по-малко от две седмици нещата се бяха променили.
Колкото повече си мислеше за убиеца, толкова неувереността му, че семейство Кокрейн можеха да защитят Дейзи, ставаше все по-голяма. Не се съмняваше, че ще накарат шерифа да тръгне по следата на убиеца, но се съмняваше, че могат да разберат колко е опасен този човек. Дори предполагаше, че той ще се опита да застреля Дейзи в Албакерк. Вероятно ще я причака на гробовете на родителите й.
Тайлър заби търнокопа си дълбоко в скалата. Издърпа разклатилия се камък и още по-диво атакува жилата. Звънът на метал върху камък го накара да погледне нагоре. Уили Мозел се приближаваше по билото. Тайлър остави работата си. Докато Уили стигне до бивака му, той вече беше приготвил кафето.
— Дойдох да видя как се справяш — каза Уили. Той взе чаша кафе и седна на една скала. — Намери ли къде да настаниш момичето в града?
Тайлър кимна.
— Не си хаби гласа да говориш — каза Уили.
Тайлър се ухили:
— Оставих я при брат ми. Нейните приятели трябва вече да са се върнали.
— В хижата ти имаше посетители — каза Уили, като шумно отпи от горещото кафе. — Доколкото успях да разбера, останаха два или три дни.
— Тримата убийци.
— Не зная дали бяха убийци, но бяха трима. Чувстваха се като у дома си.
Тайлър чакаше, защото знаеше, че Уили има още за казване.
— Не си тръгнаха заедно — най-накрая каза Уили. — Двама от тях тръгнаха на юг. Предполагам, че са се запътили към Мексико. Там парите свършват по-бавно.
— Ами другият?
— Едър мъж, който язди едър кон. Нямаше как да не забележа следите му.
— Къде отиде той?
— Не мога да ти кажа със сигурност, но вероятно е тръгнал към Албакерк.
Тайлър знаеше, че това ще се случи. Няколко нощи бе лежал буден и се беше чудил какво може да го накара да действа. Сега вече нямаше защо да се чуди.
— Тогава май е по-добре да тръгвам за Албакерк.
— И аз така си мислех. Имаш ли нужда от компания?
— Не. Хен е все още там. Освен това, ако е при семейство Кокрейн, не мога да направя друго, освен да я предупредя.
— И това ли е всичко, което смяташ да й кажеш?
— Че какво друго?
— Не аз ще ти кажа — каза Уили с презрително сумтене. — Не аз бях затворен сам с нея в хижата за почти две седмици.
— Бяха само девет дни и Зак беше там почти през цялото време, с изключение на един ден.
— И още два по пътя.
— Нищо не се случи.
Уили шумно отпи. За Тайлър този звук беше като подигравателен коментар.
— Защо не обработваш собствения си участък? — попита Тайлър.
— Оказа се безплоден. Сега търся друго място.
— Ще ти предложа една сделка. Обработвай моя, докато ме няма, и ще ти дам една четвърт от всичко, което намериш.
— Една трета — предложи Уили.
— Добре.
Уили не изглеждаше развълнуван:
— Една трета от нищо прави нищо.
— Хайде да хвърлим един поглед — каза Тайлър.
Скептицизмът на Уили значително намаля, когато той видя скалата:
— Не можеш точно сега да тръгнеш да гониш убийци — възкликна той. — Това може да е големият удар.
— Знаех, че трябва да тръгна, още щом те видях да изкачваш билото.
— Може да се опитам да ти открадна участъка.
— Ще те преследвам и ще те убия.
— Може да взема колкото злато намеря и да тръгна за Мексико.
— В Мексико не задават много въпроси за мършавите грозни трупове.
Уили се изсмя:
— Хайде, тръгвай. Разбрах, че си влюбен в това момиче, още в мига, когато ви видях.
— И измина целия тоя път, за да ми предложиш да пазиш участъка ми, а аз да тръгна след нея?