— Семейството на Дейзи е много известно в Ню Йорк и Филаделфия — каза Гай. — Мама казва, че сигурно ще искат да се върне при тях. Но ние трябва да направим всичко възможно, за да я убедим да остане с нас, нали?
— Разбира се — каза Джулия Мадиган с мазна усмивка. — Може би ще убедите някои от братовчедите си да се преместят в Албакерк. Толкова обичам високи мъже. — Тя се приближи до Гай и погледна нагоре към него, сякаш искаше да покаже колко е дребничка.
Дейзи почувства силно желание да удари Джулия Мадиган в лицето с единия от свитите си юмруци, скрити под шала. Тя беше учудена от силата на гнева, който я прониза. Никога не бе реагирала така остро срещу никого.
— Боя се, че те всички обичат високи жени — отвърна Дейзи. Тя хвана Гай под ръка. — Очарована съм, че се запознах с вас, но закъснявам за среща с госпожа Рандолф.
— Познавате семейство Рандолф? — попита госпожа Естерхаус. До този момент всички знаеха, че богатия, неприветлив, красив мъж, който беше наел горния етаж на хотела, направо беше окупирал конюшнята, водеше шестима слуги да се грижат за удобството на жена му и се беше опитал да наеме най-добрия доктор в града единствено за лични нужди.
— Дейзи всеки ден я посещава — каза Гай.
И майката, и дъщерята бързо направиха мислена преоценка:
— Може би ще можете да я доведете на посещение, след като е в състояние отново да излиза.
— Те горят от нетърпение да се върнат в ранчото си — каза Дейзи. — Не мисля, че градът им харесва особено. А сега ще ме извините, не искам да закъснявам.
Майката и дъщерята се сбогуваха и продължиха. Дейзи пусна ръката на Гай:
— Хайде да влизаме, преди да се е случило нещо ужасно.
— Какво му беше ужасното на това? Госпожа Естерхаус държи много на точността, но Джулия е възхитително момиче. Ще я харесаш, щом я опознаеш.
— Сигурна съм, че така ще стане — каза Дейзи, като веднага съжали за избухването си, — но все още не мисля, че съм подходяща за компания. — Тя се изкачи по стълбите към хотела. Без да дочака Гай да й отвори, Дейзи бутна вратата и влезе в преддверието. Замръзна, когато видя Тайлър на рецепцията.
Той се беше върнал! Дейзи се чувстваше неспособна да стои неподвижно, да върви напред или да се държи, сякаш не си е загубила ума.
Той се беше върнал!
Значеше ли това, че я обича? Всяка надежда, мечта и празна фантазия, които толкова усилено се беше борила да потисне, да изхвърли от ума си, да се прави, че не ги е имало, отново нахлуха в нея и вече беше невъзможно да отрече дори и за миг, че обича Тайлър Рандолф или че може някога да обича Гай.
Погледна към лицето на Тайлър, което така добре си спомняше, и с болка си помисли, че през по-голямата част от времето, когато бяха заедно, то беше покрито с брада. Точно това беше лицето, което още от самото начало бе търсила, което знаеше, че се крие зад брадата.
Спомни си всичко, което почувства през онази нощ в прегръдките му, когато трябваше да събере цялата сила на волята си, за да му каже, че е сгодена. Почувства как тялото й трепери и се зарадва, че е прекрачила прага на хотела преди Гай. Това й даде няколко ценни секунди, за да се съвземе, преди да запознае двамата мъже.
Дейзи изчака Гай да я настигне. С голямо усилие успокои туптенето на сърцето си и тръгна напред.
Тялото й потрепери от изненада, когато Гай взе ръката й и здраво я стисна под своята. Тя внимателно се опита да я издърпа, но Гай здраво я държеше. Погледът на Дейзи се плъзна към Тайлър. Неговият поглед се замъгли и угасна. Той потъна в себе си. Тя още веднъж се опита да освободи ръката си, но Гай не я пускаше.
— Здравей — каза тя, като поздрави Тайлър с надеждата, че вътрешната й борба няма да проличи. — Не очаквах, че толкова скоро ще се върнеш в града.
Тайлър стана и Дейзи почувства да я пронизва тръпка. Беше забравила колко висок е той и как я караше да се чувства дребна. Беше забравила също и как самото му присъствие объркваше сетивата й. Беше забравила, че само като го погледне, дъхът и спира, че целият й предишен живот изглежда само като встъпление към тези девет дни, а всичко след това — като фиаско.
Но не беше забравила, че го обича. Тайлър погледна Гай и после отново Дейзи.
— Гай, това е Тайлър Рандолф, човекът, който ме намери. Тайлър, това е Гай Кокрейн.
Двамата мъже се поздравиха, стиснаха си ръце, прецениха се. Очите на Тайлър показваха малко, а позата му — нищо. Той просто отново се затвори в себе си. Дейзи искаше да извика, да го помоли да не тълкува ситуацията погрешно, но знаеше, че е безсмислено. Но какво друго можеше той да си помисли, освен че тя принадлежи на Гай изцяло, както самият Гай си мислеше?