Дейзи си помисли, че има ирония в това, че причината, която му се струваше най-малко вероятна, е всъщност разковничето на проблема.
— Не съвсем.
Усмивката изчезна от лицето на Гай:
— Какво искаш да кажеш с това „не съвсем“?
— Моля те, седни, Гай. Не мога да мисля, когато стърчиш така над мен.
— Мисля, че ти стърчиш над мен през цялото време. — Опитът му да се пошегува мина незабелязано. Той дръпна един стол и седна на ръба му.
— Не мога да се омъжа за теб — каза Дейзи преди да е загубила смелост. — Съжалявам. След всичко, което ти и семейството ти направихте за мен, трябва да съм голяма неблагодарница. Но през последните дни много мислих и реших, че трябва да развалим годежа ни.
На Гай сякаш не му достигнаха думи.
— Защо? — попита той най-накрая.
Знаеше си, че ще попита. Искаше й се да каже, че просто така е решила, и да си тръгне без обяснения, но не можеше. Поне това му дължеше.
— Когато ми предложи да се омъжа за теб, аз много те харесвах. Мислех си, че мога да се науча да те обичам. Мислех си, че така трябва да стоят нещата.
— Това е така.
— После прекарах девет дни с Тайлър Рандолф и сега не съм сигурна в нищо.
— Обичаш ли го?
— Въпросът не е в това дали го обичам — каза Дейзи, като се надяваше да избегне отговора. — Но това, че го харесвам, ме накара да преоценя чувствата си към теб. Сега си мисля, че може би любовта трябва да дойде преди брака.
— Ако това е всичко, можем да почакаме, докато…
— Не е всичко. Не зная как да го кажа, без да прозвучи дори още по-неблагодарно, но искам да бъда самостоятелна. Ти и твоето семейство бяхте много мили, но вие искате да правите всичко вместо мен.
— Просто се опитваме да помогнем.
— Зная, но имам чувството, че ще се задуша.
— Кажи ми какво не ти харесва и ще го променя.
Дейзи стана и измина няколко крачки. Накрая се обърна с лице към Гай:
— Не е толкова просто. Не зная какво точно искам. — Дейзи скръсти ръце и направи няколко крачки. — Когато бях на десет, баща ми ми даде една книга за английската кралица Елизабет. Толкова много обичах тази книга, че я четях и препрочитах. Мога дори да цитирам части от нея:
„Младата принцеса беше притисната от всички страни, волята й никога не беше нейната собствена, животът й беше постоянно старание да угоди на по-силните от нея. Но каквото и да правеше, никога не можеше да угоди на наставниците си.“
— Точно така ме караше да се чувствам баща ми. Независимо какво правех, никога не беше добре. Но Елизабет е станала най-великата кралица на Англия. Заплашвали са трона и кралството й, но никога не се е омъжила. Управлявала е сама цяло кралство в продължение на четиридесет и пет години. Възхищавах й се и исках да бъда като нея, но през целия ми живот ми беше внушавано, че не мога да оцелея без мъж до себе си. Тайлър беше първият човек, който повярва в мен, повярва, че мога да направя всичко, което поискам. Сега дойде време аз да разбера дали е прав. Не мога да го направя, като оставя теб и баща ти да се грижите за мен.
Гай изглеждаше замаян.
— Какво ще направиш?
— Ще се върна в ранчото.
— Не можеш. Къщата е изгоряла.
— Ще си купя палатка…
— Ще бъдеш сама.
— … и ще наема Рио Мендоса да ми помага.
Той е възрастен човек.
— На четиридесет е. И е добър работник. С него ще се чувствам спокойна.
Гай скочи от стола си:
— Не можеш да го направиш. Какво ще кажат хората?
— Предполагам, ще кажат, че си се измъкнал леко от един неизгоден брак.
— Нямам това предвид. Говоря за твоята репутация. Не се ли тревожиш?
— Нямам репутация, поне не добра. Мислех, че госпожа Естерхаус добре го показа.
— Не ме интересува госпожа Естерхаус. Интересуваш ме само ти. — Гай се опита да я прегърне, но Дейзи се измъкна.
— Не зная защо толкова искаш да се омъжиш за мен. Не ме обичаш. Може и да ме харесваш, но не си влюбен. Аз не съм красива. Нямам никакви пари. По-висока съм от всички в Албакерк.
Гай изглеждаше изненадан, но бързо се съвзе:
— Разбира си, че си красива. Всички казват…
— Казват, че съм недодялана и по-висока от всеки мъж наоколо. Вероятно са забравили луничките ми заради белега и косата, но никога няма да забравят баща ми и бедността ми.
— Не е вярно. Ти си поразителна жена. Всички го казват.
Дейзи се изсмя. И тя не знаеше защо. Не й се струваше забавно, но смехът сякаш излезе сам.
— Удивителна, поразителна, зашеметяваща, шокираща, смайваща или нещо от този сорт?
Гай хвана Дейзи за раменете:
— Не се предавам. Ще идвам да те виждам всеки ден. — Гласът му прозвуча отчаяно, дори малко уплашено.