Когато най-сетне се почувствувал на сигурно място, той благодарил на бога, задето му помогнал да се добере дотук, развързал торбата, разгледал всичко най-внимателно (нещо, което преди не можел да стори) и установил, че скъпоценните камъни са толкова много и толкова скъпи, че ако ги продаде на изгодна, та дори и на по-ниска цена, ще стане два пъти по-богат, отколкото бил, преди да замине.
След като намерил начин да продаде камъните, той изпратил голяма сума пари на добрата женица в Корфу като награда за услугата, която му сторила, извличайки го от морето; същото направил и за ония люде, които го облекли в Трани; а остатъка задържал за себе си и не желаейки да се занимава повече с търговия, живял почтено до края на дните си.
НОВЕЛА V
Андреучо от Перуджа пристига в Неапол да купува коне; за една нощ му се случват три премеждия, но се отървава и се връща у дома си с един рубин.
— Камъните, които намерил Ландолфо — започнала Фиамета, чийто ред да разказва дошъл, — ме накараха да си припомня една новела, изпълнена с не по-малко опасности, отколкото разказаната ни от Лаурета; но тя се отличава от предишната по това, че докато там премеждията стават може би в продължение на няколко години, в моята — както ще чуете — се случват само за една нощ.
Чувала съм да разправят, че в Перуджа живял младеж на име Андреучо ди Пиетро, търговец на коне; като научил, че в Неапол може да намери коне на по-ниска цена, Андреучо, който дотогава не бил ходил никъде, сложил в кесията си петстотин златни флорини и се запътил натам заедно с други търговци. Пристигнал в Неапол в неделя привечер и като поразпитал ханджията за това-онова, на другата сутрин отишъл на пазара, огледал много коне, не малко от тях харесал, за доста се попазарил, но за нито един не можал да се споразумее за цената, а за да докаже, че наистина е купувач (бидейки неопитен и твърде непредпазлив), често изваждал и показвал пред всички — и пред когото трябва, и пред когото не трябва — своята кесия с флорини.
Докато се пазарял така и показвал кесията си, случило се, че някаква млада сицилианка, голяма красавица, готова да зарадва всеки мъж срещу неголяма сума, минала край него, без той да я забележи; ала тя успяла да зърне кесията му и тозчас си рекла: „Кой ли ще живее по-добре от мен, ако тези пари станат мои?“ И отминала по-нататък. С момичето вървяла и една старица, също сицилианка, която, щом зърнала Андреучо, оставила момичето да продължи, а тя се завтекла да го прегърне; като видяло това, момичето, без да каже нещо, се спряло малко настрани да почака старицата. Андреучо се обърнал към старата жена, познал я и много й се зарадвал; а тя, без да повежда дълъг разговор, обещала да го навести в странноприемницата, където бил отседнал, и си тръгнала. Андреучо останал да се пазари, но през цялата сутрин не купил нищо.
Момичето, което отначало забелязало кесията на Андреучо, а после и познанството му със старицата, решило да опита по някакъв начин да си присвои изцяло или отчасти парите на Андреучо и почнало да разпитва старата жена кой е този човек, откъде е, какво прави тук и тя откъде го познава. Старицата разказала за Андреучо такива подробности, каквито само той би могъл да разкаже за себе си, тъй като тя била живяла дълго време при баща му в Сицилия, а после и в Перуджа; казала й също къде е отседнал и защо е дошъл в града.
Като се осведомила най-подробно за роднините му и за имената им, младата жена с изтънчено коварство намислила как точно да осъществи желанието си; щом се върнали в къщи, тя натоварила старицата с толкова много работа, че да не й остане време да прескочи до Андреучо; после извикала слугинята си, която била приучила да върши подобен род работи, и привечер я изпратила в странноприемницата, където бил отседнал Андреучо. Като отишла там, слугинята случайно го видяла, че стои там пред вратата, и го запитала дали познава Андреучо. Когато Андреучо отвърнал, че това е самият той, тя го дръпнала настрана и му рекла: „Месер, една благородна дама от този град желае да поговори с вас, ако ви е угодно.“ Щом чул това, той се замислил и понеже се смятал за красив момък, решил, че дамата трябва да се е влюбила в него, като че ли в Неапол нямало други красиви младежи; затова побързал да отговори, че е съгласен и запитал къде и кога дамата желае да поприказва с него. На което слугинята отвърнала: „Месер, ако ви е угодно да дойдете, тя ви очаква у дома си.“ Без да се обади в странноприемницата, Андреучо побързал да каже: „Добре, ти върви напред, аз ще тръгна след тебе.“