Момичето въздъхна.
— Глоби за паркиране. Много. Веднъж шофиране в нетрезво състояние. Ей, не искам да ги портя.
— Бихте ли казали, че за тях е необичайно да изчезват така? — попитах.
— Необичайно е да се появяват на лекции. Не знам как си взимат изпитите. Е — тя се ухили, — мога да отгатна как си ги взимат, но… — Сви рамене. Не сподели догадката си с нас, ако не се броеше усмивчицата.
— Какви лекции посещавате заедно? — попита Дебора.
Момичето пак вдигна рамене и поклати глава.
— Ще трябва да проверите в учебния отдел.
Учебният отдел не беше ужасно далеч, особено с крачката, която наложи Дебора. Успявах да не изоставам и все пак да ми достига дъх да й задам един-два остри въпроса:
— Защо е важно на какви часове ходят заедно?
Дебора махна нетърпеливо.
— Ако това момиче е право, Джесика и съквартирантката й…
— Ариел Голдман — казах.
— Да. Та ако разменят секс срещу добри оценки, искам да поговоря с преподавателите им.
На пръв поглед в това имаше смисъл. Сексът е един от най-честите мотиви за убийство, което някак не се връзва с факта, че често се говори, че бил свързан с любовта. Но имаше нещичко, което не се връзваше.
— Защо му е на някой преподавател да ги пече и да им реже главите по този начин? Защо просто да не ги удуши и да хвърли труповете в някой контейнер?
Дебора поклати глава.
— Не е важно как го е направил. Въпросът е дали го е направил.
— Добре — казах. — И колко сме сигурни, че жертвите са тези двете?
— Достатъчно сигурни, че да говорим с преподавателите им — каза тя. — Все е някакво начало.
Стигнахме в учебния отдел и щом Дебс размаха значката си, ни пуснаха веднага. Но минаха цели трийсет минути, през които Дебора крачеше и си мърмореше, а аз преглеждах компютърните записи. Всъщност Джесика и Ариел посещаваха доста еднакви лекции и отпечатах имената, номерата на кабинетите и домашните адреси на преподавателите. Дебора хвърли поглед на списъка, кимна и каза:
— Тези двамата — Вукович и Халпърн, в момента имат приемен час. Можем да започнем с тях.
За пореден път излязохме в задушния ден на разходка из университетското градче.
— Хубаво е да се върнеш в училище, нали? — казах във вечно безплодното си усилие да поддържам приятен разговор.
— Хубаво ще е, ако успеем да идентифицираме труповете със сигурност и може би да се приближим малко към сгащването на оня, който го е направил — изсумтя Дебора.
Не смятах, че идентифицирането на телата наистина ще ни приближи до идентифицирането на убиеца, но и друг път съм бъркал. Във всеки случай полицейската работа се захранва от рутина и консерватизъм и една от гордите традиции в занаята ни е, че е добре да знаеш името на мъртвеца. Така че с готовност се изтътрузих след Дебора до сградата с кабинетите, където ни очакваха двамата професори.
Кабинетът на професор Халпърн беше на приземния етаж, точно до главния вход, и преди външната врата да успее да се затвори, Дебс вече тропаше по неговата. Никой не отговори. Дебора натисна дръжката. Беше заключено, така че тя отново задумка по вратата със същата липса на резултат.
По коридора се зададе мъж, спря пред съседния кабинет и ни изгледа с вдигнати вежди.
— Джери Халпърн ли търсите? Днес май го няма.
— Знаете ли къде е? — каза Дебора.
Той се усмихна.
— Вкъщи, предполагам. В апартамента си, щом го няма тук. Защо?
Дебс извади значката си и му я показа. Той май не се впечатли.
— Разбирам — каза. — Това има ли нещо общо с двата трупа в университетското градче?
— Има ли някаква причина да мислите, че има нещо общо? — попита Дебора.
— Не — каза той. — Не бих казал.
Дебора го погледна и зачака, но той не каза нищо повече.
— Мога ли да ви попитам за името ви? — попита тя накрая.
— Аз съм доктор Уилкинс — каза той и кимна към вратата, пред която стоеше. — Това е моят кабинет.
— Доктор Уилкинс, бихте ли ми казали какво значи забележката ви относно професор Халпърн? — попита Дебора.
Уилкинс сви устни.
— Ами — почна колебливо, — Джери е симпатяга, но ако това е разследване на убийство… — Млъкна за миг. Дебора мълчеше. — Ами — продължи той, — май миналата сряда чух суматоха в кабинета му. — Поклати глава. — Стените не са кой знае колко дебели.