А Хари обърна съсредоточените си сини очи към мен.
— Него го хванаха — каза ми, — защото не знаеше какво прави. И сега ще иде на електрическия стол. Защото не знаеше какво прави полицията. Защото — каза Хари, без да повишава тон и без да мига, — не беше обучен.
Погледнах Карл, който ни гледаше иззад дебелите решетки с прекалено светлите си мъртвешки пусти очи. Заловен. Пак погледнах Хари.
— Разбирам — казах.
И наистина разбирах.
Това беше краят на младежкото ми непокорство.
И сега, след толкова години — прекрасни години, изпълнени с кълцане и рязане, без да ме хванат — наистина знаех какъв забележителен риск бе поел Хари, като ме запозна с Карл. Не можех да се надявам да се представя на неговото ниво — все пак Хари правеше разни неща, защото имаше чувства, а аз никога нямаше да имам, — но можех да следвам примера му и да накарам Коуди и Астор да се придържат към правилата. Щях да поема риск също като Хари.
Те или щяха да ме последват, или не.
16.
Последваха ме.
Музеят беше пълен с групи любопитни граждани в търсене на знание — или на тоалетна, очевидно. Повечето бяха на възраст между две и десет години и май на седем деца се падаше по около един възрастен. Движеха се като голямо цветно ято папагали, пикираха напред и назад сред експонатите със силно крякане, което въпреки че беше на най-малко три езика, звучеше еднакво. Международният език на децата.
Коуди и Астор изглеждаха леко стреснати от тълпата и стояха близо до мен. Приятен контраст с духа на самостоятелните приключения, който, изглежда, ги ръководеше през останалото време, и аз се опитах да се възползвам от това, като веднага ги заведох при пираните.
— Как ви изглеждат? — попитах.
— Много лоши — нежно каза Коуди, загледан немигащо в многобройните зъби на изложената пираня.
— Това са пирани — каза Астор. — Могат да изядат цяла крава.
— Ако плувате и видите пирани, какво ще направите? — попитах.
— Ще ги убия — каза Коуди.
— Прекалено са много — каза Астор. — Трябва да избягаш от тях и да не се доближаваш.
— Значи всеки път, когато видите тези зли на вид риби, вие или ще се опитате да ги убиете, или да избягате от тях? — попитах. И двамата кимнаха. — Ако рибите бяха по-умни, като хората, какво щяха да направят?
— Щяха да носят маскировка — изкиска се Астор.
— Точно така — казах и дори Коуди се усмихна. — Каква маскировка бихте препоръчали? Перука и брада?
— Декстъъър — каза Астор. — Те са риби. Рибите нямат бради.
— О — казах, — значи все пак ще искат да приличат на риби?
— Разбира се — каза тя, все едно бях прекалено глупав да разбирам такива елементарни неща.
— Какви риби? Големи? Като акулите?
— Нормални — каза Коуди. Сестра му го погледна за миг и кимна.
— Каквито наоколо има много — каза тя. — Нещо, което няма да подплаши това, което искат да изядат.
— Аха — казах аз.
Двамата загледаха мълчаливо рибите. Коуди схвана пръв. Намръщи се и ме погледна. Усмихнах се насърчаващо. Той прошепна нещо на Астор, която изглеждаше стресната. Отвори уста да каже нещо, но спря.
— О! — каза само.
— Да — казах аз. — О!
Тя погледна Коуди. Пак не казаха нищо на глас, но се проведе цял разговор. Разбира се, оставих ги, докато не вдигнаха очи към мен.
— Какво можем да научим от пираните? — попитах.
— Да не изглеждаме свирепи — каза Коуди.
— Да изглеждаме като нещо нормално — неохотно каза Астор. — Ама рибите не са хора, Декстър.
— Правилно — казах. — Защото хората оцеляват, като разпознават нещата, които изглеждат опасни. Рибите ги хващат. Ние не искаме да ни хванат. — Те ме изгледаха сериозно, после пак погледнаха рибите. — Та какво друго научихме днес? — попитах след малко.
— Да не ни хващат — каза Астор.
Въздъхнах. Поне беше начало, макар да имаше още много работа.
— Хайде — казах, — да видим другите експонати.
Всъщност не бях много запознат с музея, може би защото доскоро не бях имал деца, които да влача тук. Така че определено импровизирах и търсех неща, които могат да ги насочат да мислят и да учат правилните неща. Пираните си бяха чист късмет, признавам — просто ги бях мярнал и гигантският ми мозък беше излязъл с правилния урок. Намирането на следващото щастливо съвпадение не беше толкова лесно и половин час се влачихме унило сред убийствената тълпа деца и ужасните им родители, докато не стигнахме при лъвовете.