Трябваше ми секунда да се сетя за какво говори, но Дебора съскаше в ухото ми и осъзнах, че се налага някакъв отговор.
— Главите? На двете тела в университета ли? — попитах.
Дебора издаде вбесен съсък:
— За бога, Декс, колко хора без глави има в града бе!
— Е, в кметството… — казах.
— Докарай си задника тук, Декстър. Трябваш ми.
— Но, Дебора, събота е и аз съм в…
— Веднага — каза тя и затвори.
Погледнах Коуди и Астор и се замислих какво да правя. Ако ги откарах у дома, щеше да мине поне час, докато стигна до Дебс, а и щяхме да изгубим безценното си съботно време заедно. От друга страна, дори аз знаех, че да водиш деца на сцена на убийство може да се сметне за леко ексцентрично.
Но щеше да е и образователно. Те трябваше да се впечатлят колко старателни са полицаите, когато изникнат трупове, и това беше много добра възможност. Като теглих чертата, въпреки че милата ми сестричка би могла да реагира бомбастично, реших, че ще е най-добре просто да се натоварим в колата и да ги закарам на първото им криминално разследване.
— Добре — казах, докато прибирах телефона. — Трябва да тръгваме.
— Къде? — попита Коуди.
— Да помогнем на сестра ми — казах. — Ще запомните ли какво научихме днес?
— Да, ама това е само музей — каза Астор. — Не е това, което искаме да научим.
— Напротив, това е — казах. — И трябва да ми вярвате и да действате по моя начин, иначе няма да ви уча. — Наведох се, за да ги погледна в очите. — Ама хич.
Астор свъси вежди.
— Декстъъър.
— Говоря сериозно. Трябва да е по моя начин.
За пореден път двамата с Коуди се спогледаха. След миг той кимна и тя пак се обърна към мен и каза:
— Добре. Обещаваме.
— Ще чакаме — каза Коуди.
— Разбираме — каза Астор. — Кога може да започнем яките работи?
— Когато аз кажа — казах. — Но сега трябва да тръгваме.
Тя веднага пак се превърна в хапливо десетгодишно момиче.
— Къде да тръгваме?
— Трябва да отида на работа — казах. — И ще ви взема с мен.
— Да видим труп? — попита тя с надежда.
Поклатих глава и казах:
— Само главата.
Тя погледна Коуди и поклати своята глава.
— На мама няма да й хареса.
— Ако искате, може да чакате в колата.
— Да тръгваме — каза Коуди, най-дългото му изречение за целия ден.
Тръгнахме.
17.
Дебора чакаше пред една скромна къщичка за два милиона на една частна задънена улица в Коконът Гроув. Улицата беше отцепена от будката на охраната до самата къща някъде по средата от лявата страна и възмутени жители се бяха събрали по внимателно маникюрираните си ливади и алеи и се пенеха на ятото нископлатени социално нежелани типове от полицейското управление, нахълтали в малкия им рай. Дебора стоеше на улицата и инструктираше един видеограф какво да снима и от какъв ъгъл. Побързах да отида при нея, Коуди и Астор вървяха по петите ми.
— Какво е това, по дяволите? — поиска да знае Дебора и премести гневния си поглед от децата към мен.
— Известни са като деца — отвърнах. — Често са страничен продукт на брака, което може би е причината да не си запозната с тях.
— Ти да не си си изгубил шибания мозък, че ги водиш тук? — сопна се тя.
— Не бива да говориш мръсотии — каза Астор на Дебора и я погледна сърдито. — Дължиш ми петдесет цента за тази.
Дебора отвори уста, изчерви се и я затвори.
— Трябва да ги разкараш оттук — каза ми. — Не бива да виждат това.
— Искаме да видим — каза Астор.
— Шт — изшътках. — И млък.
— За бога, Декстър! — възкликна Дебора.
— Ти ми каза да дойда веднага — казах. — И аз дойдох.
— Не мога да съм бавачка на две деца — каза Дебора.
— Няма нужда — казах аз. — Те ще се оправят.
Дебора ги изгледа; те също я изгледаха. Никой не мигна и за кратко ми се стори, че скъпата ми сестричка ще си отхапе долната устна. Накрая тя поклати глава и каза:
— Майната му. Нямам време да се караме. Вие двамата чакайте там. — Посочи паркираната си от другата страна на улицата кола и ме хвана над лакътя. Завлече ме към къщата, където кипеше суматоха.
— Гледай — каза и посочи фасадата.