По телефона ми беше казала, че са намерили главите, но истината беше, че би било много трудно да ги пропуснат. Късата алея за коли пред къщата се виеше между двата коралови стълба на портата, преди да се влее в малкия двор с фонтан в средата. На стълбовете имаше по една сложно украсена лампа. На алеята между стълбовете с тебешир бе надраскано нещо, което приличаше на буквите МЛК, само че със странен шрифт, който не познавах. И за да е сигурно, че никой няма дълго да умува над съобщението, на върха на всеки стълб…
Е. Трябваше да призная, че композицията притежаваше известна примитивна убедителност и безспорен драматичен ефект, но беше прекалено сурова за моя вкус. Въпреки че главите явно бяха почистени внимателно, клепачите липсваха и устите бяха разтеглени в странни усмивки от горещината, картинката не беше приятна. Не че някой искаше мнението ми, но винаги съм смятал, че не бива да има остатъци. Небрежно е и показва липса на истински майсторски дух. А да оставиш така крещящо главите — това беше чиста фукня и говореше за просташки подход към проблема. Все пак вкусове разни. Винаги съм готов да приема, че моята техника не е единственият начин. И както винаги по въпросите на естетиката аз чаках съскащ шепот на съгласие от Мрачния странник. Но, разбира се, нямаше нищо.
Нито мърморене, нито потрепване на крило, нито гък. Компаса ми го нямаше; беше ме оставил в крайно тревожното положение да трябва сам да се държа за ръчичка.
Не бях съвсем сам обаче. До мен беше Дебора и осъзнах, че докато съм размишлявал над въпроса с изчезването на сенчестия ми спътник, тя ми е говорила нещо.
— Били на погребението тази сутрин — каза тя. — Върнали се и заварили това.
— Кои? — попитах и кимнах към главите. — Тези ли?
Дебора ме сръга с лакът в ребрата. Заболя ме.
— Семейството, задник такъв. Семейство Ортега.
— Значи е станало посред бял ден? — По някаква причина това беше още по-обезпокоително.
— Повечето съседи също са били на погребението — каза тя. — Но продължаваме да търсим някой, който може да е видял нещо. — Сви рамене. — Може да имаме късмет. Кой знае.
Аз лично не знаех, но незнайно защо си мислех, че нищо свързано с това няма да ни донесе късмет.
— Това май вкарва малко съмнение за вината на Халпърн — казах.
— Съвсем не — каза тя. — Тоя задник е виновен.
— Аха, значи смяташ, че някой друг е намерил главите и…
— Дявол да го вземе, не знам — каза тя. — Сигурно някой работи с него.
Поклатих глава. Това беше тъпо и двамата го знаехме. Човек, способен да замисли и извърши сложния ритуал на две убийства, почти сигурно го прави сам. Тези деяния са толкова дълбоко лични, всяка малка стъпка изразява такава уникална нужда, че мисълта двама души да споделят една и съща визия е почти чист абсурд. По някакъв извратен начин церемониалната композиция на главите пасваше на начина, по който бяха оставени телата — две части от един и същ ритуал.
— Нещо тука не е наред — казах.
— Какво искаш да кажеш?
Погледнах главите, така внимателно наместени върху лампите. Бяха изгорени в огъня, изпекъл телата, и нямаше видими кървави следи. Вратовете изглеждаха прерязани много чисто. Нямах никакви идеи, но Дебора ме гледаше с очакване. Трудно е да опазиш репутацията, че си способен да надникнеш в безмълвното сърце на загадката, когато цялата слава се дължи на сенчестите напътствия на един вътрешен глас, който в момента е някъде другаде. Чувствах се като кукла на вентрилоквист, която ненадейно са извикали да изиграе цялото представление сама.
— И двете глави са тук — казах, тъй като явно трябваше да кажа нещо. — Защо не пред къщата на другото момиче? Онова с гаджето?
— Семейството й живее в Масачузетс — каза Дебора. — Това е било по-лесно.
— А него го проверихте, нали?
— Кого?
— Гаджето на мъртвото момиче — казах бавно и внимателно. — Момчето с татуировката на врата.
— За бога, Декстър, разбира се, че го проверяваме. Проверяваме всички, които са се доближавали на половин миля до тези момичета през целия им тъжен шибан животец, а ти… — Тя си пое дълбоко дъх, но това май не я успокои особено. — Слушай, всъщност нямам нужда от помощ с основната полицейска работа, ясно? Това, за което имам нужда от помощ, са странните гадни простотии, от които ти би трябвало да разбираш.
Хубаво беше да потвърдя самоличността си като Краля на странните гадни простотии, но трябваше да се замисля колко ли щеше да издържи без Мрачната ми корона. Все пак беше заложена репутацията ми и трябваше да рискувам да изразя някакво проникновено мнение, така че мушнах наслуки.