— Добре — казах. — Тогава от странна гадна гледна точка, няма смисъл да има двама отделни убийци с един и същи ритуал. Така че или Халпърн ги е убил и някой друг е намерил главите и си е помислил, че какво пък, ще взема да ги окача — или сме вкарали в затвора не когото трябва.
— Майната му! — каза тя.
— На кого?
— Не на кого. На всичко, дявол да го вземе! Нито едното, нито другото става!
— Ами, майната му — повторих, с което изненадах и нея, и себе си. И понеже бях ядосан и не можех да търпя нито Дебора, нито себе си, нито цялата тази изгорена и обезглавена история, поех по единствения логичен и разумен курс: изритах един кокосов орех.
Много умно. Сега и кракът ме заболя.
— Проверявам досието на Голдман — каза тя рязко и кимна към къщата. — Зъболекар. Притежава офис сграда в Дейви. Но това — това намирисва на кокаинови каубои. Което пък съвсем не се връзва. По дяволите, Декстър. Дай ми нещо.
Погледнах я с изненада. Някак си беше извъртяла нещата така, че топката отново беше у мен, а аз не разполагах с абсолютно нищо, освен горещата надежда, че Голдман ще се окаже наркобос, който се преструва на зъболекар.
— Изчерпах се — казах, което беше тъжно, но много вярно.
— О, мама му стара — каза тя и погледна покрай мен към събралата се тълпа. Първите новинарски ванове бяха пристигнали и още преди да спрат напълно, някакъв репортер изскочи навън и започна да ръга оператора си, за да го намести на позиция за общи кадри.
— Мама му стара — повтори Дебора и тръгна да се оправи с тях.
— Онзи човек е страшен, Декстър — каза едно гласче зад мен и бързо се извъртях. За пореден път Коуди и Астор се бяха промъкнали незабелязано. Стояха един до друг и Коуди кимна към тълпата от другата страна на полицейската лента.
— Кой човек? — попитах и Астор отвърна:
— Онзи. С оранжевата риза. Не ме карай да го соча, той гледа.
Затърсих сред тълпата оранжева риза и видях само проблясък на цвят в дъното на улицата, когато някой се сниши, за да се мушне в колата си. Малка синя кола — не бял авалон, — но забелязах познато цветно петно на огледалото за задно виждане, когато колата излезе на главния път. И въпреки че беше трудно да съм сигурен, бях относително уверен, че това е пропуск за паркиране на факултета в Маями.
Обърнах се към Астор:
— Е, отиде си. Защо каза, че е страшен?
— Той казва — каза тя и посочи Коуди, който кимна.
— Страшен беше — каза Коуди почти шепнешком. — Имаше голяма сянка.
— Съжалявам, че ви е уплашил — казах. — Но вече го няма.
Коуди кимна и попита:
— Може ли да видим главите?
Децата са страшно интересни, нали? Коуди се беше изплашил от нещо нереално като нечия си сянка, а пък сега гореше от желание да види отблизо конкретен пример за убийство, ужас и човешка тленност. Аз, разбира се, не го винях, че иска да погледне, но и не смятах, че мога да го позволя открито. От друга страна, нямах представа как да им обясня всичко това. Чувал съм, че турският език например имал много по-големи тънкости, отколкото мога да си представя, но английският определено не беше подходящ за добър отговор.
За мой късмет в този момент Дебора се върна и измърмори:
— Повече никога няма да се оплаквам от капитана. — Това изглеждаше крайно невероятно, но не ми се стори дипломатично да го изтъкна. — Нека той да се занимава с тези пиявици от пресата.
— Може би просто не си общителна с хората — казах.
— Тия задници не са хора — каза тя. — Искат само да си направят по няколко шибани снимки пред главите с идеалните си шибани прически, така че да пратят лентите в Мрежата. Що за животни биха искали да гледат това?
Всъщност знаех отговора на този въпрос, тъй като в момента пасях две такива, и честно казано, самият аз можех да бъда смятан за такова. Но ми се струваше, че трябва да избегна въпроса и да се опитам да задържа вниманието ни върху прекия проблем. Затова се замислих за това, което беше уплашило Коуди у онзи човек, и за това, че той май имаше нещо подобно на университетски пропуск за паркиране.
— Хрумна ми нещо — казах на Дебора и тя се обърна, все едно й бях казал, че е стъпила върху питон. — Но не пасва много на теорията ти за зъболекаря наркобос — предупредих я.