— Казвай — процеди тя през зъби.
— Тук имаше някой и той уплаши децата. Тръгна си с кола с карта за паркиране от университета.
Дебора ме зяпна, очите й бяха твърди и мътни.
— Мамка му — каза тихо. — Оня тип, за когото говореше Халпърн — как се казваше?
— Уилкинс — казах аз.
— Не — каза тя. — Не може да бъде. Само защото някой е изплашил децата? Не.
— Той има мотив — казах аз.
— За щатното място ли? Стига бе, Декс!
— Ние няма защо да смятаме, че е важно. Те смятат така.
— Значи за да получи мястото, той прониква в апартамента на Халпърн, краде му дрехите, убива момичетата…
— А после ни насочва към Халпърн — казах и си спомних как той ни го беше подсказал в коридора.
Дебора рязко се извърна към мен.
— Мамка му! Направи го, нали? Каза ни да идем при Халпърн.
— И колкото и маловажен да ни се струва мотивът за мястото, изглежда по-смислено, отколкото Дани Ролинс и Тед Бънди да се съберат за съвместен проект, нали?
Дебора приглади косата си, изненадващо женствен жест за човек, за когото вече мислех като за сержант Скалата.
— Възможно е — каза накрая. — Не знам обаче достатъчно за Уилкинс, за да съм сигурна.
— Да идем да поговорим с него?
Тя поклати глава.
— Първо искам пак да се видя с Халпърн.
— Чакай да взема децата — казах.
Съвсем естествено, те изобщо не бяха там, където трябваше да са. Но ги открих достатъчно лесно: бяха отишли да разгледат двете глави по-отблизо и може би само си въобразявах, но ми се стори, че видях в очите на Коуди проблясък на професионално възхищение.
— Хайде, трябва да тръгваме — казах им. Те се обърнаха и неохотно тръгнаха след мен, но чух как Астор промърмори под нос:
— Все е по-добре от тъпия музей.
Беше наблюдавал от края на групичката, събрала се да види представлението, внимаваше да изглежда като част от тълпата зяпачи, не по-различен от останалите и незабележителен по никакъв начин. За Гледащия беше риск изобщо да е там — можеше да го познаят, — но той искаше да поеме този риск. И, разбира се, беше приятно да види реакцията на работата си — малка суета, но той си я позволяваше.
Освен това беше любопитен да види какво ще направят с единствената проста улика, която беше оставил. Другият беше умен — но засега не й обръщаше внимание, беше я подминал и остави колегите си да я снимат и изследват. Може би трябваше да е малко по-очевидна, но и за това имаше време. Нямаше закъде да се бърза, трябваше да подготви другия, да го вземе, когато моментът настъпи — това беше по-важно от всичко останало. Гледащия се приближи, за да разгледа другия, може би да види някакъв знак за реакцията му. Интересно, че беше довел децата. Те не изглеждаха особено смутени от двете глави. Може да бяха свикнали с такива неща, или…
Не. Това беше невъзможно.
Като се движеше възможно най-внимателно, той се запромъква напред, сля се с естественото полюшване на тълпата, докато не стигна до жълтата лента, колкото можеше по-близо до децата.
И когато момчето вдигна поглед и очите им се срещнаха, вече нямаше възможност да греши.
За момент погледите им се сключиха и цялата представа за време се изгуби в свистенето на сенчести криле. Момчето просто стоеше и го гледаше с разпознаване — не на това какъв е, а какво е, и малките му черни крила пърхаха в изпълнен с паника бяс. Гледащия не можа да се сдържи — приближи се още и остави момчето да види и него, и ореола тъмна сила около него. Момчето не показа страх — просто отвърна на погледа му и му показа собствената си сила. След това се обърна, хвана сестра си за ръка и двамата изтичаха при другия.
Време беше да си тръгва. Децата сигурно щяха да го посочат, а той не искаше някой да види лицето му, още не. Забърза към колата си и потегли, но съвсем не беше разтревожен. Изобщо. Дори беше по-доволен, отколкото имаше право да е.
Заради децата, разбира се. Не само че щяха да кажат на другия и да го приближат още няколко стъпки към нужния страх. Но и защото той наистина обичаше деца. Прекрасно беше да работиш с деца — те излъчваха емоции, които бяха толкова силни и издигаха цялата енергия на събитието на по-висока равнина.
Деца — прекрасно.
Това започваше да става приятно.
За известно време му беше достатъчно да се вози на маймуноподобните неща и да им помага да убиват. Но дори това му доскуча с простото повторение и от време на време ТО чувстваше, че трябва да има нещо повече. В момента на убиването имаше някаква мъчителна тръпка на нещо неопределимо, чувството, че нещо се надига, за да се пробуди, и после отново се уталожва, и ТО искаше да разбере какво е.