Но въпреки всички пъти и много различни маймуноподобни неща ТО не успяваше да се доближи повече до това чувство, не успяваше да се протегне достатъчно, за да разбере какво е. И това ГО караше да иска да разбере още.
Мина много време и ТО пак започна да се вкисва. Маймуноподобните бяха прекалено прости и каквото и да правеше с тях, не му стигаше. Започна да се дразни от глупавото им безцелно безкрайно повтарящо се съществувание. Стовари се един-два пъти връз тях, за да ги накаже за тъпото им лишено от въображение страдание, и накара гостоприемника си да избие цели семейства, цели племена от тези неща. И докато всички умираха, прелестният намек за нещо друго увисваше някъде там, недосегаем, и после отново потъваше в сън.
Жестоко обезсърчаващо. Трябваше да има начин да го достигне, да разбере какво е това измамно нещо и да го привлече към съществуване.
А после маймуноподобните най-сетне започнаха да се променят. Отначало много бавно, толкова бавно, че ТО дори не разбра какво става, докато процесът не достигна разгара си. И един прекрасен ден, когато ТО влезе при новия си гостоприемник, той се изправи на задните си крака и докато ТО все още се чудеше какво става, попита:
— Кой си ти?
Крайният шок от този момент бе последван от още по-крайно удоволствие.
ТО вече не беше само.
18.
Пътуването до ареста протече гладко, но когато Дебора кара, това значи само, че няма сериозно ранени. Освен че бързаше, тя преди всичко беше маямско ченге, учило се да кара от маямски ченгета. Следователно смяташе, че в природата трафикът е в течно агрегатно състояние, а тя го прорязва като горещ нож масло: плъзгаше се във всъщност несъществуващи пролуки и даваше на останалите шофьори ясно да разберат, че или трябва да се мръднат, или да умрат.
Разбира се, на Коуди и Астор много им харесваше от специалните им вързани с колани места на задната седалка. Седяха колкото можеха по-изправени, проточили вратлета да гледат навън. И нещо съвсем рядко — Коуди дори се усмихна леко, когато едва не ударихме един сто и петдесет килограмов мъж на моторче.
— Пусни сирената — настояваше Астор.
— Това не ви е шибана игра — изръмжа Дебора.
— Трябва ли да е шибана игра, за да пуснеш сирената? — попита Астор и Дебора почервеня и завъртя кормилото достатъчно силно, за да ни свали от магистралата, като се размина на косъм с едно очукана Хонда на резервни гуми.
— Астор — казах, — не говори мръсотии.
— Ама тя говори мръсотии непрекъснато — каза Астор.
— Когато станеш колкото нея, и ти ще можеш да говориш мръсотии, ако искаш — казах. — Но не когато си на десет.
— Това е тъпо — каза тя. — Ако думата е мръсна, няма значение на колко си години.
— Права си — казах аз. — Но не мога да казвам на сержант Дебора какво да говори.
— Това е тъпо — повтори Астор и смени темата. — Тя наистина ли е сержант? Това повече ли е от полицай?
— Това значи, че е шеф на полицаите — обясних.
— Може да казва на онези със сините дрехи какво да правят, така ли?
— Да.
— И има пистолет?
— Да.
Астор се наведе напред, колкото й позволяваше коланът, и се вгледа в Дебора с нещо наподобяващо уважение, което рядко виждах на лицето й.
— Не знаех, че момичетата могат да носят пистолети и да са шефове на полицаите.
— Момичетата могат да правят всичко — всичко, каквото и момчетата — отсече Дебора. — Обикновено по-добре.
Астор погледна Коуди, после мен, и попита:
— Всичко ли?
— Почти всичко — казах аз. — Професионалният футбол вероятно не се брои.
— Застрелваш ли хора? — обърна се Астор към Дебора.
— За бога, Декстър! — каза Дебора.
— Понякога застрелва — казах на Астор. — Но не обича да говори за това.
— Защо?
— Да застреляш някого е нещо много лично — казах — и според мен тя смята, че не е работа на никой друг.
— Стига си говорил за мен, все едно съм лампа, за бога — сопна се Дебора. — Тук съм.