Чувството беше ужасно и стига да бях способен на съчувствие, сигурен съм, че щях да преживея момент на страхотно откровение, в който се плясвам по челото, свличам се на земята и ломотя мъчителни разкаяния за всички пъти, когато съм преследвал други и съм им причинявал това ужасно чувство. Но не съм създаден за разкаяния — поне не мои, — така че можех да мисля единствено за собствения си огромен проблем. Странника ми го нямаше и аз бях празен и беззащитен, ако някой наистина вървеше по петите ми.
Сигурно си въобразявах. Кой би преследвал Прилежния Декстър, който се бъхти през напълно нормалния си изкуствен живот с весела усмивка, две деца и втора ипотека, за да плати храната за сватбата си? Просто за да съм сигурен, погледнах в огледалото за задно виждане.
Никой, разбира се. Никой не се промъкваше с брадва и керамична ваза с името на Декстър. Изкуфявах от самота.
В едното платно на Палмето Експресуей се беше подпалила кола и повечето водачи се справяха със задръстването като или заобикаляха в лявата лента, или скачаха на клаксона и крещяха. Слязох от магистралата и минах покрай магазините до летището. В някакъв склад точно до 69-о авеню звънеше алармата за крадци и трима мъже товареха кутии в някакъв камион, без изобщо да бързат. Усмихнах се и им помахах — не ми обърнаха внимание.
Започвах да свиквам с това чувство — напоследък всички игнорираха бедния празен Декстър с изключение, разбира се, на онзи, който или ме преследваше, или не.
Но като стана дума за празно, измъкването ми от сблъсъка с Рита, гладко или не, ме беше оставило с празен стомах, а това не е нещо, което понасям с желание. В момента исках да ям почти толкова, колкото исках да дишам.
Спрях в „Поло Тропикал“ и си взех половин пиле за вкъщи. Мирисът моментално изпълни колата и последните няколко мили едва се сдържах да не спра и да не впия зъби в пилето.
Накрая загубих битката на паркинга и на влизане се наложи да си извадя пропуска с мазни пръсти, при което едва не си изпуснах боба. Но когато седнах пред компютъра, вече бях много по-щастливо момченце, а от пилето беше останала само торбичка кости и приятен спомен.
Както винаги, на пълен стомах и с чиста съвест ми беше много по-лесно да включа мощния си мозък на скорост и да се замисля над проблема. Мрачният странник беше изчезнал. Съответно той имаше някакъв вид независимо съществувание без мен. Трябваше да се е взел отнякъде и, напълно вероятно, да се е върнал там. Така че първият ми проблем беше да разбера, доколкото мога, откъде е дошъл.
Много добре знаех, че моят Странник не е единственият на света. По време на дългата ми и удовлетворителна кариера бях срещал редица други хищници, обгърнати от невидимия черен облак, който говори за стопаджия като моя. И беше логично те също да са се родили някъде и някога, не само при мен в моето време. За свой срам никога не се бях питал защо или откъде идват тези вътрешни гласове. Сега, когато цялата нощ беше пред мен в мира и спокойствието на полицейската лаборатория, можех да поправя това трагично недоглеждане.
Така че, без да се замислям за личната си безопасност, безстрашно се гмурнах в интернет. Разбира се, когато написах „Мрачен странник“, не излезе нищо полезно — но това беше лично мое название. Опитах за всеки случай, но намерих само няколко онлайн игри и два-три блога, за които някой — който там се грижеше за тийнейджърските страхове — наистина трябваше да съобщи на съответните власти.
Потърсих „вътрешен спътник“, „вътрешен приятел“ и дори „дух наставник“. Отново излязоха някои много интересни резултати, които караха човек да се пита накъде върви светът, но нищо, което да осветлява проблема ми. Доколкото знаех обаче, уникални неща няма и сигурно просто не успявах да налучкам правилните думи, за да намеря каквото ми трябваше.
Добре. „Вътрешен наставник“. „Вътрешен съветник“. „Таен помощник“. Направих толкова комбинации, колкото се сетих, като размествах прилагателните, преглеждах списъци със синоними и не спирах да се чудя как ню ейдж псевдофилософията беше превзела интернет. И въпреки това не получих нищо по-зловещо от това как да озаптя могъщото си подсъзнание и да направя сделка убиец с недвижими имоти.
Имаше обаче една много интересна препратка към библейския цар Соломон, която твърдеше, че мъдрият старец тайно бил споменавал някакъв вид вътрешен цар. Потърсих малко информация за Соломон. Кой би си помислил, че тези библейски работи са интересни и приложими? Но явно когато мислим, че е бил мъдър весел брадат старец, който предложил да разрежат бебето на две само майтап да става, пропускаме всички хубави неща.