Например Соломон построил храм на нещо, наречено Молох, явно един от палавите висши богове, и убил брат си, защото в него имало „лошотия“. Определено виждах, че от библейска гледна точка „вътрешната лошотия“ може да е сполучливо описание на Мрачния странник. Но дори да имаше връзка, наистина ли някой, който притежава „вътрешен цар“, би убил човек, обладан от „лошотия“?
Зави ми се свят. Нима трябваше да вярвам, че самият Соломон е имал свой Мрачен странник? Или понеже по общо мнение той е един от добрите в библията, трябваше ли да разбирам, че той е намерил такъв у брат си и го е убил заради това? И противно на това, което всички сме учени да вярваме, той сериозно ли е говорил, когато предложил да разрежат бебето на две половини?
И най-важното, имаше ли значение какво е станало преди хиляди години на другия край на света? Дори да предположех, че цар Соломон е имал един от първите Мрачни странници, как щеше това да ми помогне да се върна към прекрасната си смъртоносна същност? Как трябваше да разбирам това увлекателно историческо познание? То не ми казваше откъде е дошъл Странникът, какво е или как да го върна.
Недоумявах. Добре тогава, явно беше време да се откажа, да приема съдбата си, да се оставя на милостта на съда, да приема ролята на Декстър — кротък семеен мъж и бивш Мрачен отмъстител. Да се примиря с мисълта, че никога вече няма да усетя твърдото хладно докосване на лунната светлина по наелектризираните ми нервни окончания, докато се плъзгам в нощта като въплъщение на студена остра стомана.
Помъчих се да измисля нещо, което да ме вдъхнови за още по-големи висоти на умствено усилие в проучването ми, но измислих само един стих от стихотворение на Ръдиард Киплинг: „Ако ума си можеш да запазиш трезв, когато всичките наоколо го губят“, или нещо подобно. Не ми изглеждаше достатъчно. Може би Ариел Голдман и Джесика Ортега е трябвало да научат Киплинг наизуст. Във всеки случай търсенето ми не ме доведе доникъде.
Добре. Как другояче би могъл човек да нарече Странника? „Сардоничен коментатор“, „система за предупреждение“, „вътрешна мажоретка“. Проверих ги всичките. Някои от резултатите за вътрешна мажоретка бяха доста стряскащи, но нямаха нищо общо с търсенето ми.
Опитах „наблюдател“, „вътрешен наблюдател“, „мрачен наблюдател“, „таен наблюдател“.
Още едно налучкване, вероятно свързано с това, че мислите ми отново се насочваха към храна, но въпреки това доста оправдано: „гладен наблюдател“.
Отново резултатите ми бяха основно ню ейдж дрънканици. Но един блог привлече вниманието ми и кликнах отгоре. Прочетох встъпителния параграф и макар че не казах „бинго“, тъкмо това беше същността на мисълта ми.
„Още веднъж в нощта с Гладния наблюдател — започваше. — Дебнейки из тъмните улици, гъмжащи от плячка, носейки се бавно сред очакващия пир и чувствайки влечението на кървавия прилив, който скоро ще се надигне, за да ни покрие с радост…“
Е, прозата беше малко претрупана. И частта с кръвта беше малко гадна. Като оставим това настрана, беше доста добро описание как се чувствах, когато излизах на някое от приключенията си. Май бях намерил сродна душа.
Продължих да чета. Всичко съвпадаше с преживяването, както го познавах, да обикаляш през нощта с гладно очакване, докато съскащият вътрешен глас шепне напътствия. Но след това, когато разказът стигаше до момента, когато аз бих връхлетял и разсякъл, този разказвач споменаваше „другите“, а после следваха три знака от азбука, която не познавах.
Или познавах?
Трескаво зарових по бюрото си за папката на случая с двете обезглавени момичета. Измъкнах купчината снимки, прелистих ги — и ето.
Написани с тебешир на алеята пред къщата на доктор Голдман, същите три букви, които приличаха на безформено МЛК.
Погледнах екрана на компютъра — пасваше, дума да не става.
Беше прекалено много, за да е съвпадение. Явно означаваше нещо много важно — може би дори беше ключът към разплитането на цялата бъркотия. Да, крайно показателно, само с една малка бележка под линия — показателно за какво? Какво означаваше?
А и защо точно тази следа ме засягаше? Бях дошъл тук да работя по собствения си личен проблем с изчезналия Странник — дошъл бях късно вечерта, така че да не ме юркат сестра ми и други служебни задължения. А сега, ако исках да разреша проблема си, май щеше да ми се наложи да работя по случая на Дебора. Защо вече нищо не беше честно?