Дори толкова далеч зад колата му той виждаше признаците на накъсващите се нерви: онзи ускоряваше и забавяше, наместваше огледалата. Добре. Безпокойството беше само началото. Трябваше да отведе другия далеч отвъд безпокойството и щеше да го направи. Но първо беше важно да се увери, че другият знае какво го чака. А засега, въпреки подсказките, той май не се беше досетил.
Добре тогава. Гледащия просто щеше да повтаря модела, докато другият разбереше точно каква сила го преследва. После нямаше да има избор. Щеше да дойде като щастлив агнец на заколение.
Дотогава дори гледането имаше цел. Да му покаже, че го гледа. Дори ако видеше лицето, което го гледаше, това нямаше да му помогне.
Лицата могат да се променят. Гледането не.
20.
Тази нощ нямаше сън за мен. Следващият ден, неделя, премина в мъгла от умора и тревога. Заведох Коуди и Астор в един парк наблизо, седях на пейката и се опитвах да подредя купчината неподатлива информация и догадки, с които разполагах. Парчетата отказваха да се подредят в каквато и да било смислена картина. Дори ако ги изковях в полусвързана теория, тя не ми казваше нищо, което да ми помогне да разбера как да намеря Странника.
Най-доброто, което измислих, беше някаква недооформена идея как Мрачният странник и другите като него се мотаят из този свят от поне три хиляди години. Но беше невъзможно да кажа защо моят ще бяга от някой друг — особено след като и преди бях срещал други без никаква реакция освен наежени пера. Идеята ми за новия татко лъв изглеждаше особено пресилена на приятното слънчице в парка на фона на децата, които си чуруликаха заплахи едно на друго. Статистически погледнато, около половината от тях имаха нови татковци, ако се основаваме на процента на разводите, а те си бяха живи и здрави.
Оставих отчаянието да ме залее, чувство, което изглеждаше малко абсурдно в прекрасния следобед в Маями. Странника го нямаше, бях сам и единственото решение, което ми хрумваше, беше да науча арамейски. Можех само да се надявам, че от някой прелитащ самолет на главата ми ще падне парче замръзнала отпадна вода и ще ме избави от мъките ми. Вдигнах поглед с надежда, но и в това нямах късмет.
Поредната полубезсънна нощ, нарушена само от повтарянето на странната музика, която ме спохождаше насън и ме будеше, когато сядах в леглото, за да тръгна към нея. Нямах представа защо идеята да тръгна след музиката ми изглежда толкова добра; още по-малко представа имах къде иска да ме отведе, но явно отивах натам. Очевидно се разпадах, пързалях се бързо по нанадолнището към сивото празно безумство.
В понеделник сутринта един замаян и омалямаскан Декстър се довлече до кухнята, където незабавно и жестоко беше връхлетян от урагана Рита, която се хвърли към мен, размахала огромна купчина листа и компактдискове.
— Искам да ми кажеш какво мислиш — каза тя и ми се стори, че това е нещо, което предвид безрадостните ми мисли тя определено не иска, но преди да успея да измисля дори меко възражение, тя ме бутна на стола и започна да размята листовете.
— Това е подредбата на цветята, която Ханс иска да използва — започна и ми показа поредица снимки, които действително бяха цветни по природа. — Това е за олтара. Може би е малко прекалено… О, не знам — продължи отчаяно. — Дали някой ще се подиграва, че има толкова много бяло?
Въпреки че съм известен с истински тънкото си чувство за хумор, в ума ми се появиха много малко шеги, свързани с белия цвят, но преди да успея да я успокоя по този въпрос, Рита вече прелистваше нататък.
— Както и да е, това е подредбата на масите, която, надявам се, ще подхожда на това, което прави Мани Борк. Може би трябва да помолим Винс да го нагледа?
— Амиии — казах аз.
— О, за бога, виж колко е часът — каза тя и преди да успея да изрека и сричка повече, трупна дисковете в скута ми. — Стесних до шест групи. Можеш ли днес да ги прослушаш и да ми кажеш какво мислиш? Благодаря, Декс — продължи тя неуморно и се наведе да ме целуне по бузата, след което тръгна към вратата, вече минала на следващата точка от списъка.
— Коуди? — провикна се. — Време е да тръгваме, миличък! Хайде!
Последваха още три минути суматоха, най-съществената част от които бяха Коуди и Астор, които пъхнаха глави през вратата на кухнята, за да ми кажат довиждане, а после входната врата се затръшна и настъпи тишина.
И в тишината ми се стори, че почти долавям, както го бях чувал през нощта, слабото ехо на музиката. Знаех, че трябва да скокна и да изтичам през вратата, здраво стиснал нож между зъбите си — да се втурна в ярката дневна светлина и да намеря това нещо, каквото и да беше то, да го хвана за рогата и да го посека — но не можех.