Това я накара да млъкне за цяла секунда, преди да каже:
— Е, догледай го и си докарай задника в университетското градче. Имаме още един труп.
21.
Отне ми няколко минути да се откопча от шофьора на жълтия хамър и можех още да съм си там, ако не беше ченгето, което беше скочило в канала. То най-накрая излезе от водата и дойде до мен, докато аз слушах безспирен порой от заплахи и нецензурни думи, не особено оригинални. Опитвах се да съм учтив — явно човекът трябваше да изпусне парата, а не исках да получи психологически травми, ако я задържи в себе си, — но имах спешна полицейска работа. Опитах се да го изтъкна, но той явно беше от онези индивиди, които не могат едновременно да викат и да слушат.
Така че появата на нещастното подгизнало ченге беше добре дошло прекъсване на разговора, който клонеше към досаден и едностранчив.
— Много бих искал да знам какво открихте за водача на онази кола — казах на ченгето.
— Сигурно — каза той. — Може ли документите?
— Трябва да отида на едно местопрестъпление — казах аз.
— Вие сте на местопрестъпление — каза ми той. Така че му показах документите си и той ги разгледа много внимателно; по ламинираната ми снимка капеше канална вода. Накрая кимна и каза:
— Добре, Морган, можеш да си вървиш.
По реакцията на шофьора на хамъра можеше да се заключи, че полицаят е предложил да подпалим папата.
— Не може да оставите този кучи син да си отиде просто така! — извика той. — Проклетият задник ми удари колата!
И ченгето, да е живо е здраво, просто го погледна, от него се стече още малко вода, и каза:
— Може ли да видя книжката и регистрацията ви, господине?
Звучеше като отлична реплика за финал и аз се възползвах от нея.
Бедната ми очукана количка издаваше крайно нещастни звуци, но въпреки това потеглихме към университета — всъщност нямах избор. Колкото и повредена да беше колата, трябваше да ме откара дотам. Изпитах известно сродство с колата си. Ето ни — две прекрасно изработени машини, очукани от първоначалното си идеално състояние от обстоятелства извън контрола ни. Чудесна тема за самосъжаление — посветих й няколко минути. Гневът, който бях изпитвал допреди малко, се оттече и попи в моравата като каналната вода от полицая. Да видя как шофьорът на авалона преплува канала, излиза от другата страна и си тръгва, беше в духа на всичко останало напоследък: приближаваш се малко, а после някой ти издърпва чердженцето изпод краката.
Сега пък имаше още един труп, а още не бяхме измислили какво да правим с другите. Приличахме на състезателни хрътки, които тичат след изкуствен заек, който винаги е малко пред тях, мъчително издърпван всеки път, когато бедното куче реши, че ще го захапе.
При университета преди мен бяха стигнали две коли на отдела и четирима полицаи вече бяха отцепили района около Музея за изкуство „Лоу“ и отблъсваха нарастващата тълпа. Едно тумбесто яко ченге с бръсната глава дойде да ме посрещне и посочи задната страна на сградата.
Тялото беше в един храсталак зад галерията. Дебора говореше с някакъв младеж, който приличаше на студент, а Винс Масуока клечеше до левия крак на трупа и внимателно ръчкаше с химикалка нещо на глезена. Трупът не се виждаше от улицата, но въпреки това не можеше да се каже, че е скрит. Явно беше изпечен като другите и беше оставен точно като първите два в скована сериозна поза, а главата беше заменена от керамична бича. Погледнах го и вече по навик зачаках някаква реакция отвътре. Но чух само лекия тропически вятър, който вееше в мозъка ми. Все още бях сам.
Докато стоях и се цупех, Дебора дохвърча при мен на пълна скорост.
— Доста време ти трябваше! — изръмжа ми. — Къде беше?
— На курс по макраме — казах. — Като другите ли е?
— Така изглежда — каза тя. — Какво, Масуока?
— Май този път имаме напредък — каза Винс.
— Крайно време беше, по дяволите — каза Дебора.
— На глезена има гривна — каза Винс. — Платинена е, така че не се е стопила. — Вдигна очи към Дебора и я дари с ужасно фалшивата си усмивка. — На нея пише „Тами“.
Дебора свъси вежди и погледна страничния вход на галерията. Там с едно от ченгетата стоеше висок мъж с раиран крепонен костюм и папийонка и тревожно гледаше Дебора.
— Кой е този? — попита тя Винс.
— Професор Келър — отвърна той. — Преподавател по история на изкуството. Той е намерил трупа.