Вярвах на думите на Келър — в далечината чувах лекото туптене на барабаните и не ми беше много весело.
— Някой почита ли го още тоя? — попита Дебора.
Келър поклати глава.
— Не и от две хиляди години, доколкото знам.
— Кой прави това тогава?
— Това не е никаква тайна — каза Келър. — А доста добре документирана част от историята. Всеки би могъл да се поразрови малко и да разбере достатъчно за нещо такова.
— Но за какво му е? — попита Дебора.
Келър се усмихна учтиво и каза:
— Сигурен съм, че не знам.
— Тогава как ми помага всичко това? — попита тя с тон, който подсказваше, че е негова работа да измисли отговор.
Той я дари с милата си професорска усмивка.
— Никога не е излишно човек да научава разни неща.
— Например — казах аз, — знаем, че някъде трябва да има голяма статуя на бик с пещ в нея.
Дебора рязко се извъртя към мен.
Наведох се към нея и казах тихо:
— Халпърн. — Тя примига и разбрах, че все още не се е сетила за това.
— Смяташ, че не е било сън?
— Не знам какво да смятам — казах. — Но ако някой прави тези молоховски неща наистина, защо да не ги прави със съответното оборудване?
— По дяволите! — изруга Дебора. — Но къде можеш да скриеш нещо такова?
Келър се покашля деликатно и каза:
— Боя се, че не е само това.
— Какво? — попита Дебора.
— Ами, ще трябва да се прикрие и миризмата — каза той. — Миризмата от печащи се човешки тела. Тя е прилепчива и доста незабравима. — Каза го някак притеснено и вдигна рамене.
— Значи търсим гигантска смърдяща статуя с пещ в нея — казах бодро. — Няма да ни е лесно.
Дебора ме изгледа яростно и за пореден път се почувствах малко разочарован от дебелашкия й подход към живота — особено след като почти сигурно щях да се присъединя към нея като постоянен жител на Навъсената страна, ако Мрачният странник откажеше да се държи прилично и да се покаже.
— Професор Келър — каза тя и обърна гръб на бедния си брат, — има ли друго освен тези кравешки говна, което може да ни е от полза?
Забележката определено беше достатъчно остроумна, за да е обнадеждаваща, и почти ми се прииска да я бях казал аз, но явно не произведе никакъв ефект върху Келър нито дори върху самата Дебора, която, изглежда, не съзнаваше, че е казала нещо забележително. Келър само поклати глава.
— Това не е моята област, боя се. Знам само някои факти, които оказват влияние върху историята на изкуството. Може да питате някой специалист по философия или сравнителни религии.
— Като професор Халпърн — прошепнах отново и Дебора кимна, все още ядосана.
Тръгна да си върви, но за щастие си спомни доброто възпитание точно навреме — обърна се към Келър и каза:
— Много ни помогнахте, доктор Келър. Моля ви, обадете се, ако се сетите още нещо.
— Разбира се — каза той и Дебс ме стисна за лакътя и ме бутна напред.
— Ще се връщаме ли в учебния отдел? — попитах мило, макар че ръката ми изтръпваше.
— Да — каза тя. — Но ако в някой от курсовете на Халпърн има Тами, не знам какво ще правя.
Издърпах окаяните останки от ръката си от хватката й.
— Ами ако няма?
Тя само поклати глава и каза:
— Хайде.
Но докато минавах покрай трупа, нещо се закачи в крачола ми и аз погледнах надолу.
— Ааа — каза Винс и се покашля. — Декстър — каза и вдигна вежда. Изчерви се и ми пусна панталона. — Трябва да ти кажа нещо.
— Разбирам — отвърнах. — Може ли да почака?
Той поклати глава.
— Доста е важно.
— Е, добре тогава. — Върнах се три стъпки към мястото, където той клечеше до трупа. — Какво има?
Той вдигна ръка и колкото и невероятно да беше, че показва истинска емоция, лицето му се изчерви още повече.
— Говорих с Мани.
— Чудесно. И въпреки това си запазил всичките си крайници?
— Той… Ами… — почна Винс. — Иска да направи някои промени. В… в менюто. Твоето меню. За сватбата.
— Аха! — казах колкото и изтъркано да звучи „аха“, когато стоиш до труп. Просто не можах да се сдържа. — Случайно тези промени да са скъпи?
Винс отклони поглед и кимна.
— Да. Каза, че имал вдъхновение. Нещо наистина ново и различно.
— Мисля, че е страхотно — казах аз, — но не мисля, че мога да си позволя вдъхновение. Ще трябва да му откажем.