Усетих лек прилив на очакване. Старзак си беше вкъщи и щом имаше кола под наем, беше по-вероятно той да е вкарал своята кола в канала. Минах покрай къщата, оглеждах се дали някой не ме е видял. Не видях нищо, чух само слабия звук от телевизор някъде наблизо.
Заобиколих по пресечката и намерих една тъмна къща с монтирани щори против ураган — много добър знак, че вкъщи няма никой. Минах през притъмнелия двор и покрай високия жив плет, който го разделяше от двора на Старзак. Пъхнах се в една пролука в храстите, нахлузих чистата маска на лицето си, сложих си ръкавиците и зачаках очите и ушите ми да се нагодят. И ми хрумна колко нелепо ще изглеждам, ако ме види някой. Досега никога не се бях притеснявал за това — радарът на Странника бе отличен и винаги ме предупреждаваше за нежелани очи. Но сега, без помощ отвътре, се чувствах гол. И докато това чувство ме заливаше, го последва друго: чиста безпомощна глупост.
Какво правех? Нарушавах почти всички правила, според които бях живял, като идвах тук спонтанно, без обичайната внимателна подготовка, без истинско доказателство и без Странника. Това беше лудост. Направо си просех да ме разкрият, затворят или Старзак да ме нареже на парченца.
Затворих очи и се вслушах в непознатите емоции, които клокочеха в мен. Чувства — какво автентично човешко забавление. Дали пък да не взема да стана член на лигата по боулинг? Да си намеря чатрум в интернет и да говоря за самопомощ в стил Ню Ейдж и алтернативна медицина за хемороиди? Добре дошъл в човешката раса, Декстър, безконечно безполезната и безсмислена човешка раса. Надяваме се, че краткият ти и болезнен престой тук ще ти хареса.
Отворих очи. Можех да се предам, да приема, че времето на Декстър е отминало. Или можех да го направя независимо от рисковете и да защитя това, което винаги съм бил. Действието или щеше да върне Странника, или да ме насочи по пътя на живота без него. Макар да не бях абсолютно сигурен за Старзак, бях близо, бях тук и случаят беше спешен.
Поне изборът беше ясен. Поех си дълбоко дъх и минах колкото можех по-тихо през живия плет в двора на Старзак.
Движех се в сенките и стигнах до къщата — отстрани, откъдето се влизаше в гаража. Беше заключен, но Декстър се надсмива над ключалките и нямах нужда от помощта на Странника, за да отворя тази, да вляза в тъмния гараж и тихичко да затворя вратата. На отсрещната стена имаше подпрян велосипед и работна маса с хубав комплект висящи инструменти. Отбелязах си ги наум и отидох до вратата, която водеше в къщата. Спрях там за миг и се вслушах.
Над слабото бръмчене на климатика чух телевизор и нищо повече. За всеки случай послушах още малко, много внимателно отворих и безшумно влязох в дома на Старзак, тих и мрачен като сянка.
Плъзнах се по коридора към виолетовата светлина на телевизора. Болезнено осъзнавах, че ако Старзак по някаква причина е зад мен, съм идеално осветен. Но когато стигнах, видях телевизора и видях над облегалката на дивана да се подава глава, вече знаех, че той е мой.
Стиснах примката от рибарска корда, издържаща 25 килограма, и се приближих. Почнаха реклами и главата помръдна. Застинах, но той отново намести главата си в средата и аз се хвърлих към и върху него, примката изсвистя около врата му и се стегна точно над адамовата ябълка.
Той се замята по крайно приятен начин, което само затегна примката по-здраво. Гледах как се върти и протяга ръце към гърлото си и макар че беше приятно, не изпитах същата хладна свирепа радост, с която бях свикнал в такива моменти. Все пак беше по-добре от това да гледам рекламите и го оставих да се бори, докато лицето му не стана мораво и мятането не се усмири до безпомощно потреперване.
— Стой мирно и тихо — казах — и ще ти дам да дишаш.
Чест му прави, че разбра веднага и спря слабоватите подритвания. Отпуснах мъничко примката и чух как си пое дъх. Само веднъж — после отново я стегнах и го издърпах на крака.
— Тръгвай — казах и той тръгна.
Стоях зад него, поддържах натиска на кордата точно колкото да може да диша малко, ако много се постарае, и го поведох по коридора към гаража. Докато го бутах към работната маса, той падна на коляно, дали защото се спъна, или в глупав опит да избяга. Както и да е, не бях в настроение за това и дръпнах достатъчно силно, че очите му да изскочат, и гледах как лицето му потъмнява. Той се свлече на пода в несвяст.