Дълго лежах на пода, неспособен да оформя истински свързана мисъл какво значи това, но обзет от страх да не заспя, за да не се върне. Накрая все пак си легнах и предполагам, че съм спал, понеже като отворих очи, видях слънчевата светлина и чух долитащите от кухнята звуци.
Беше събота и Рита направи палачинки с боровинки, много приятно връщане в ежедневието. Коуди и Астор ентусиазирано се заеха със закуската. Във всяка нормална сутрин и аз не бих се въздържал. Но днес не беше нормална сутрин.
Трудно е да не оцениш какъв шок е Декстър да откаже храна. Имам много бърз метаболизъм и имам нужда от непрекъснато зареждане с гориво, за да поддържам прекрасното съоръжение, което съм, а палачинките на Рита напълно отговарят на високопробен безоловен. И все пак за пореден път зяпах трепкащата между чинията и устата ми вилица и не бях способен да събера необходимия ентусиазъм да завърша действието и да лапна храната.
Скоро останалите се наядоха, а аз блеех над половин чиния храна. Дори Рита забеляза, че в Царството на Декстър става нещо нередно.
— Нищо не яде — каза тя. — Да не си болен?
— Заради случая, по който работя, е — казах поне половината истина. — Не мога да спра да мисля за него.
— О — каза тя. — Сигурен ли си… искам да кажа, много ли е кървав?
— Не е заради това — казах и се запитах какво ли иска да чуе. — Просто е много… озадачаващ.
Рита кимна и каза:
— Понякога, когато спреш да мислиш за нещо за известно време, отговорът идва сам.
— Може би си права — отвърнах, което си беше живо насилване на истината.
— Ще си доядеш ли закуската?
Погледнах чинията с купчината недоядени палачинки и засъхнал сироп. Научно погледнато знаех, че все още са вкусни, но в момента изглеждаха апетитни колкото мокър стар вестник.
— Не.
Рита ме погледна разтревожено. Когато Декстър не си дояде закуската, сме в непозната територия.
— Защо не излезеш с лодката? — попита тя. — Това винаги ти помага да се отпуснеш. — Сложи ръка на челото ми с агресивна загриженост, а Коуди и Астор вдигнаха очи, на лицата им беше изписана надеждата да се повозят, и изведнъж ми се стори, че съм сред плаващи пясъци.
Станах — това беше прекалено. Дори не можех да отговоря на собствените си очаквания, а да ме карат да се разправям и с техните беше задушаващо. Не знаех дали е заради провала ми със Старзак, заради преследващата ме музика, или защото бях всмукан от семейния живот. Може би беше комбинация от всички тези неща, които ме дърпаха всяко със своето гравитационно поле и засмукваха парчетата във вихър от прилепчива нормалност, от която ми се искаше да крещя, а бях неспособен дори да скимтя. Просто трябваше да се махна оттук.
— Имам малко работа — казах и те ме погледнаха засегнато и изненадано.
— О — каза Рита. — Каква работа?
— За сватбата — изтърсих без никаква представа какво ще кажа след това, доверявах се сляпо на импулса. И за мое щастие поне едно нещо се нареди добре, защото си спомних разговора си с изчервяващия се раболепен Винс Масуока. — Трябва да говоря с уредника на храната.
Рита светна.
— Ще се виждаш с Мани Борк? О… Това наистина е…
— Да, наистина — уверих я. — Няма да се бавя. — Така че в разумното за събота сутрин време от десет без петнайсет се сбогувах сърдечно с мръсните чинии и домакинската работа и се качих в колата си. По улиците беше необичайно спокойно и докато карах към Саут Бийч, не видях никакво насилие или престъпление, което беше все едно да видя сняг в курорта Фонтенбло. Заради последните събития държах под око огледалото за задно виждане. За минута ми се стори, че някаква подобна на джип червена кола ме преследва, но после намалих и тя ме задмина. Движението беше спокойно и в десет и петнайсет стигнах, хванах асансьора и почуках на вратата на Мани Борк.
Последва много дълъг момент на тишина и почуках още веднъж, този път с повече ентусиазъм. Тъкмо се канех да опитам наистина събуждащ салют по вратата, когато тя се отвори и крайно замаяният и почти гол Мани Борк запримигва насреща ми.
— Леле божке! — изграчи. — Колко е часът?
— Десет и петнайсет — казах ведро. — Направо си е време за обяд.
Може би не се беше събудил съвсем, а може би смяташе, че е толкова смешно, че си струва да го повтори, така че го направи: