— Все трябва да има нещо, което мога да направя, за да посваля цената — казах с надежда.
Озъбването се отпусна до патентованата му злобна усмивка и той каза:
— Не и на този стол.
— Тогава какво мога да направя?
— Ако питаш какво можеш да направиш, за да си променя решението — нищо. Нищичко. Хората се редят на опашка да ме наемат — зает съм за две години напред и ти правя огромна услуга. — Злобната усмивка се разшири в нещо почти свръхестествено. — Така че се приготви за чудо. И много тежка сметка.
Станах. Това джудже очевидно нямаше да се огъне и не можех да направя нищо по въпроса. Наистина исках да кажа нещо от сорта на „Още не съм казал последната си дума“, но и в това нямаше особен смисъл. Така че просто му се усмихнах и казах:
— Добре. — И излязох. Докато вратата се затваряше след мен, го чух как вече крещи на Франки:
— Размърдай си тлъстия задник, за бога, и разкарай тая помия от шибания ми под!
Докато вървях към асансьора, усетих леден стоманен пръст да докосва врата ми и само за миг почувствах слабо гадене, сякаш Мрачният странник беше потопил палеца на крака си във водата и се беше дръпнал, разбрал, че е прекалено студена. Заковах се на място и бавно се огледах.
Нищо. В другия край на коридора някакъв мъж тъкмо взимаше вестника си от пода при вратата. Иначе коридорът пустееше. Затворих за миг очи. „Какво?“ — попитах. Но нямаше отговор. Все още бях сам. И освен ако някой не ме гледаше през шпионката на някоя врата, тревогата беше фалшива. По-скоро пожелателно мислене.
Влязох в асансьора.
Когато вратата на асансьора се плъзна и се затвори, Гледащия се изправи. Все още държеше вестника, който беше взел от изтривалката. Беше добро прикритие и можеше пак да му свърши работа. Загледа се по коридора и се запита какво му е толкова интересното на онзи апартамент, но всъщност нямаше значение. Щеше да разбере. Щеше да разбере какво е правил другият.
Преброи бавно до десет и тръгна спокойно към апартамента, в който беше ходил другият. Щеше да му отнеме само миг да разбере защо е ходил там. А после…
Гледащия нямаше истинска представа какво минава през главата на другия в момента, но не ставаше достатъчно бързо. Време беше за истински тласък, за нещо, което да откъсне другия от пасивността му. Усети необичайно игриво туптене да избликва през тъмния облак на силата и чу пърхането на тъмни криле.
25.
В продължаващото ми цял живот изучаване на човешките същества съм открил, че колкото и да се мъчат, те още не са намерили начин да предотвратят настъпването на понеделник сутрин. Те, разбира се, опитват, но понеделник винаги идва и всички работливи пчелички трябва да се свият обратно в мрачния си работен живот на безсмислено бъхтене и мъка.
Тази мисъл винаги ме развеселява и защото обичам да пръскам щастие навсякъде, където отида, допринесох малко за смекчаването на неизбежната понеделнишка сутрин, като отидох на работа с кутия понички, които изчезнаха до една в нещо, което може да се нарече само крайно сърдито безумие, още преди да си стигна до бюрото. Сериозно се съмнявах, че някой има по-добра причина от мен да е кисел, но това не личеше, като ги гледах как грабят поничките и ми сумтят.
Винс Масуока явно споделяше всеобщото чувство на минорно терзание. Влезе в малкия ми офис с изражение на ужас и удивление — изражение, което сигурно показваше нещо много трогателно, защото изглеждаше почти истинско.
— За бога, Декстър — каза той. — Боже господи!
— Опитах се да ти запазя една — казах с мисълта, че може да е така изтерзан единствено заради празната кутия от понички. Той обаче поклати глава.
— О, господи! Не мога да повярвам. Той е мъртъв!
— Сигурен съм, че няма нищо общо с поничките — казах.
— Божичко, а ти се канеше да говориш с него. Успя ли?
Във всеки разговор настъпва момент, когато поне единият от говорещите трябва да разбере за какво иде реч, и аз реших, че този момент е настъпил.
— Винс — казах, — искам да си поемеш дъх, да започнеш отначало и да се престориш, че двамата говорим на един и същи език.
Той ме зяпна, все едно беше жаба, а аз бях чапла.
— Мамка му — каза. — Ти още не знаеш. По дяволите!
— Езиковите ти умения западат — казах. — Да не си говорил с Дебора?
— Той е мъртъв, Декстър. Намерили са трупа късно снощи.