— Е, значи сигурно ще си остане мъртъв достатъчно, за да ми кажеш за кого по дяволите говориш.
Винс примига, очите му изведнъж станаха огромни и влажни.
— Мани Борк! Убит е.
Ще си призная, че изпитах смесени чувства. От една страна, определено не съжалявах, че някой е изкарал онова джудже от картинката по начин, по който аз бях неспособен по етични причини. Но от друга страна, сега щеше да се наложи да търся храна за сватбата другаде, а и сигурно да пиша доклад за разследващия детектив. Раздразнението се бореше с облекчението, но после си спомних, че и поничките бяха свършили.
Така че реакцията, която спечели, беше раздразнението от всички главоболия, които щеше да причини това. Все пак Хари ме беше обучил достатъчно добре и знаех, че когато човек чуе за смъртта на познат, това не е приемлива реакция. Така че се постарах да накарам лицето си да изрази нещо като шок, загриженост и тъга.
— Леле — казах. — Не знаех. Знаят ли кой го е направил?
Винс поклати глава.
— Той нямаше врагове — каза явно без да осъзнава колко невероятно звучи това за всеки, който е срещал Мани. — Всички направо благоговееха пред него.
— Знам — казах. — Беше по списанията и така нататък.
— Не мога да повярвам, че някой би могъл да го убие!
В интерес на истината и аз не можех да повярвам, че някой би могъл да го убие чак сега, но не ми се стори дипломатично да го кажа.
— Ами, сигурен съм, че ще разрешат случая. Кой работи по него?
Винс ме погледна, все едно го бях попитал дали мисли, че слънцето изгрява сутрин и от изток.
— Декстър, главата му е отрязана. Точно като на трите трупа в университета.
Когато бях млад и се мъчех да стана човек, известно време играх футбол и един път ме удариха силно в корема и няколко минути не можех да дишам. Сега почувствах нещо подобно.
— О — казах.
— Така че, естествено, го дадоха на сестра ти.
— Естествено. — Осени ме внезапна мисъл, но защото съм доживотен поклонник на иронията, попитах: — Не са го сготвили, нали?
Винс поклати глава.
— Не.
Станах и казах:
— По-добре да говоря с Дебора.
Когато стигнах в апартамента на Мани, Дебора хич не беше в настроение за приказки. Стоеше наведена над Камила Фиг, която снемаше отпечатъци около краката на масата до прозореца. Не ме погледна, така че надникнах в кухнята, където Анхел Батиста се беше навел над трупа.
— Анхел — казах и за миг не повярвах на очите си, така че попитах: — Това женска глава ли е?
Той кимна и боцна главата с химикалката си.
— Сестра ти казва, че тря’а да е момичето от музея Лоу. Сложили са я тук, щото тоя е пълен bugero.
Погледнах двата среза — единия точно над раменете, другия точно под брадичката. Този на главата пасваше на това, което виждахме досега, направен чисто и внимателно. Но този на тялото, което се предполагаше, че е на Мани, беше много по-груб, сякаш убиецът беше бързал. Ръбовете на двата среза бяха притиснати един към друг, но разбира се, не съвпадаха добре. Дори без мрачното вътрешно мълвене виждах, че това е някак различно, и тъничкият леден пръст, който полази по врата ми, ми подсказваше, че разликата може би е много важна — може би дори за сегашните ми главоболия. Освен този смътен и незадоволителен призрак на загатване обаче за мен тук имаше само безпокойство.
— Има ли друг труп? — попитах, като си спомних за бедния малтретиран Франки.
Анхел вдигна рамене, без да вдига поглед.
— В спалнята. Само са го наръгали с нож. Оставили са му главата. — Изглеждаше малко обиден, че някой ще си даде толкова труд и ще остави главата, но май нямаше какво да добави, така че се махнах и отидох при сестра ми, която клечеше до Камила.
— Добро утро, Дебс — казах с веселост, каквато изобщо не чувствах, и явно не бях единственият, защото тя даже не ме погледна.
— По дяволите, Декстър. Ако нямаш нещо наистина добро за мен, стой настрана, мамка ти!
— Не е чак толкова добро — казах. — Но онзи в спалнята се казва Франки. Този тук е Мани Борк, появяваше се в лъскавите списания.
— Ти пък откъде знаеш?
— Ами, малко е неловко, но може да съм един от последните хора, които са го видели жив.
Тя се изправи.
— Кога?
— В събота сутринта. В десет и половина. Точно тук. — И посочих чашката кафе, която все още беше на масата. — Това са моите отпечатъци.