Дебора ме гледаше невярващо и клатеше глава.
— Ти си го познавал? Бил ти е приятел?
— Наех го за кетъринга на сватбата. Казваха, че бил много добър.
— Аха — каза тя. — И какво си търсил тук в събота сутринта?
— Той ми вдигна цената. Исках да го накарам да я свали.
Тя огледа апартамента и погледна през прозореца към гледката за милион долара.
— Колко взимаше? — попита.
— Петстотин долара на куверт — отговорих.
Тя рязко обърна глава към мен.
— Мама му стара! За какво?
Вдигнах рамене.
— Не искаше да ми каже и не искаше да свали цената.
— Петстотин долара за куверт?
— Височко е, нали? Или трябва да кажа беше?
Дебора задъвка долната си устна, без да мига, после ме хвана за лакътя и ме издърпа встрани от Камила. Все още виждах един малък крак да стърчи от кухненската врата, където скъпият покойник беше срещнал преждевременния си край, но Дебора ме отведе чак в другия край на стаята.
— Декстър — почна тя, — закълни се, че не си го убил.
Както вече съм споменавал, нямам истински емоции. Упражнявал съм се дълго и упорито да реагирам като човешко същество в почти всички възможни ситуации — но тази ме свари неподготвен. Какво е правилното изражение, когато сестра ти те обвинява в убийство? Шок? Гняв? Неспособност да повярваш? Това май го няма в учебниците.
— Ами… — казах. Не беше извънредно умно, но беше всичко, за което се сетих.
— Защото няма да ти се размине, ако си ти — каза тя. — Не и за нещо такова.
— Никога не бих… Това не е… — Поклатих глава и наистина ми се стори ужасно несправедливо. Първо Мрачният странник ме бе напуснал, а сега сестра ми и съобразителността ми очевидно също бяха избягали. Всички плъхове бягаха, докато бедният кораб Декстър бавно потъваше сред вълните.
Поех си дълбоко дъх и се опитах да организирам екипажа да изгребе поне малко вода. Дебора беше единственият човек на света, който знаеше какъв съм наистина, и въпреки че все още свикваше с тази мисъл, си бях мислил, че разбира поставените от Хари изключително внимателни граници и че разбира, че никога не бих ги прекрачил. Явно бях сбъркал.
— Дебора — казах, — защо ми е да…
— Стига глупости — сопна се тя. — И двамата знаем, че може да си го направил. Бил си тук точно по време на убийството. И имаш доста добър мотив да се измъкнеш и да не му платиш петдесет хиляди. Или е така, или вярвам, че го е направил някой от затвора.
Понеже съм изкуствено човешко същество, през повечето време съм и с изключително ясна мисъл, необременена от емоции. Но се чувствах, сякаш се опитвам да гледам през плаващи пясъци. От една страна, бях изненадан и малко разочарован, че тя мисли, че бих могъл да направя нещо толкова мърляво. От друга, исках да я уверя, че не съм. Исках да й кажа, че ако бях аз, тя никога нямаше да разбере, но това не ми се стори особено умно. Така че отново си поех дълбоко дъх и се примирих.
— Заклевам се.
Сестра ми ме изгледа продължително и изпитателно.
— Наистина — казах.
Накрая тя кимна.
— Добре. Дано да казваш истината.
Наистина не е честно, нали? Животът като цяло, искам да кажа. Все още се защитавах от обвинение в убийство — от собствената ми заварена плът и кръв! — и в същото време ме караха да разгадая престъплението. Трябваше да се възхитя на умствената гъвкавост, която позволяваше на Дебора да изпълни този мозъчен акробатичен номер, но също така трябваше да си пожелая тя да насочи изобретателното си мислене към някой друг.
— Не знам кой го е направил — казах. — И не… не получавам никакви… идеи за това.
Тя ме изгледа наистина изпитателно.
— Защо да ти вярвам?
— Дебора — казах и се поколебах. Това ли беше моментът да й кажа за Мрачния странник и настоящото му отсъствие? В мен се плискаше много неловка поредица от усещания, нещо като при началото на грип. Възможно ли беше това да са емоции, разбиващи се в беззащитния бряг на Декстър като огромни приливни вълни токсична мътилка? Ако беше така, нищо чудно, че хората са такива нещастни създания. Преживяването беше ужасно.
— Слушай, Дебора — казах отново, мъчех се да реша как да започна.
— Слушам те, за бога! Но ти нищо не казваш.
— Трудно е — казах. — Никога не съм го казвал.
— Значи сега му е времето.