— Аз… имам едно нещо в мен — казах. Съзнавах, че говоря като пълен идиот, и чувствах как по бузите ми се разлива странна топлина.
— Какво имаш предвид? — попита тя. — Рак ли?
— Не, не, то е… чувам го… То ми казва разни неща. — По някаква причина трябваше да извърна очи от Дебора. На стената имаше снимка на гол мъжки торс.
— Господи — каза Дебора. — Чуваш гласове?! За бога, Декс!
— Не — казах. — Не е като чуването на гласове. Не точно.
— Тогава какво е, мътните го взели?
Трябваше отново да погледна голия торс, а после да издишам шумно, преди да я погледна пак.
— Когато получа някое предчувствие за… нали се сещаш. На някое местопрестъпление. То е защото това… то ми го казва.
Лицето на Дебора беше замръзнало, абсолютно неподвижно, все едно слушаше ужасно признание, както всъщност си беше.
— Значи то ти казва… какво? „Хей, това го е направил някой, който се мисли за Батман“?
— Нещо такова. Нали се сещаш. Дребните предчувствия, които имах.
— Които имаше?
Наистина отново трябваше да погледна встрани.
— То изчезна, Дебора. Нещо в цялата тази история с Молох го подплаши.
Тя дълго не каза нищо и не виждах причина и аз да го правя.
— Казвал ли си на татко за този глас? — попита тя накрая.
— Нямаше нужда — отвърнах. — Той знаеше.
— И сега гласовете ти са изчезнали.
— Само един глас.
— И затова не ми казваш нищо за всичко това?
— Да.
Дебора изскърца със зъби толкова силно, че я чух. После издиша шумно, без да отключва ченето си.
— Или ме лъжеш, защото си го убил — изсъска тя, — или ми казваш истината и си пълен психопат.
— Дебс…
— На кое според теб искам да вярвам, Декстър? А? На кое?
Не мисля, че съм изпитвал истински гняв, откакто бях пубер, а може би дори тогава не съм бил способен да го изпитам; наистина. Но без Мрачния странник, докато се хлъзгах по наклонената плоскост към същинската човечност, всички стари бариери между мен и нормалния живот избледняваха и сега почувствах нещо, което вероятно бе много близо до истинския гняв.
— Дебора — казах, — ако не ми вярваш и искаш да си мислиш, че съм го направил аз, значи хич не ми дреме на кое вярваш.
Тя ме изгледа ядосано и за първи път отвърнах със същия поглед.
Накрая тя каза:
— Все пак ще трябва да докладвам. Засега си временно отстранен от случая.
— Нищо не може да ме направи по-щастлив — казах. Тя ме изгледа, сви устни и се върна при Камила Фиг. Гледах гърба й известно време, после тръгнах към вратата.
Наистина нямаше смисъл да се мотая наоколо, особено след като ми бяха казали — официално и неофициално, — че не съм добре дошъл. Би било хубаво да кажа, че съм се обидил, но за своя изненада все още бях прекалено ядосан, за да се чувствам засегнат. В интерес на истината, винаги страшно съм се изненадвал, че някой може да ме харесва наистина, така че беше почти облекчение да видя Дебора да се държи разумно.
При Декстър това вършеше работа, но докато вървях към вратата и своето изгнание, кой знае защо, не го чувствах като особено голяма победа.
Докато чаках асансьора, ме изненада прегракнал вик:
— Хей!
Обърнах се и видях неприветлив и много ядосан старец: търчеше към мен по сандали и черни чорапи, които стигаха почти до кокалестите му старчески колене. Освен това носеше торбести шорти, копринена риза и изражение на напълно праведно възмущение.
— Ти полицията ли си? — попита той.
— Само част — отвърнах.
— А проклетият ми вестник?
Асансьорите са толкова бавни. Но се старая да съм учтив, когато е неизбежно, така че се усмихнах успокоително на стария кукундел.
— Не ви е харесал вестникът ви? — попитах.
— Не го получих проклетия вестник! — развика ми се той и стана бледовиолетов от усилието. — Обадих се да кажа на вашите хора и черното момиче на телефона ми каза да се обадя във вестника! Аз видях как хлапето ми го открадна, а тя ми затваря телефона!
— Хлапе е откраднало вестника ви? — попитах.
— Нали това ти казвам бе! — каза той вече леко пронизително, което не правеше чакането на асансьора по-приятно. — Защо, по дяволите, си плащам данъците? За да ви слушам да ми повтаряте думите ли? А тя и ми се смее на всичкото отгоре!