Много по-интересна беше една книга с готически шрифт на подвързията. Извърнах се, за да прочета заглавието — от чисто любопитство, — но когато го прочетох, усетих тръпка, все едно хранопроводът ми изведнъж се беше напълнил с лед.
„Обладаване от демони — факт или фантазия?“ гласеше то и когато го прочетох, в главата ми звънна камбанка.
За външния наблюдател би било много лесно да поклати глава и да каже: „Да, Декстър е глупчо, щом никога не се е замислял за това“. Но аз наистина не бях. Понятието „демон“ има толкова негативни конотации. И докато Присъствието присъстваше, не изглеждаше нужно да се определя с тази тайнствена терминология. Чак сега, когато го нямаше, исках обяснение. И какво му беше на това? Беше малко старомодно, но самата му древност идваше да покаже, че в него има нещо, някаква връзка, която стига от глупостите за Соломон и Молох чак до това, което ставаше с мен днес.
Беше ли демон Мрачният странник? И означаваше ли отсъствието на Странника, че е бил изгонен? И от какво? От нещо всепоглъщащо добро? Не можех да се сетя да съм срещал нещо подобно в последно време… изобщо всъщност. Тъкмо напротив.
А можеше ли нещо наистина зло да прогони демон? Все пак какво може да е по-лошо от демона? Молох? Или демонът можеше сам да се прогони по някаква причина?
Потърсих утеха в мисълта, че сега поне разполагам с добри въпроси, но не се утеших особено, а мислите ми бяха прекъснати, когато вратата се отвори и преподобният Гилс Праведния влезе кротко, широко усмихнат и мълвящ:
— Виж ти, виж ти.
Преподобният беше петдесетинагодишен и охранен, ще рече — бизнесът с десятъка явно вървеше добре. Дойде право към нас и прегърна и целуна Рита по бузата, а после се обърна към мен и ме дари със сърдечно мъжко ръкостискане.
— Е — каза и ми се усмихна предпазливо. — Значи ти си Декстър.
— Май да — казах. — Не зависи от мен.
Той кимна почти все едно бях казал нещо смислено.
— Седнете, моля, отпуснете се — каза, отиде зад бюрото и седна на големия си въртящ се стол.
Аз се хванах за думите му и се облегнах в кожения стол срещу бюрото му, но Рита се настани нервно на ръба на своя.
— Рита — каза той и пак се усмихна. — Виж ти. Значи си готова да опиташ отново, така ли?
— Да. Аз… ами… така мисля — каза Рита и се изчерви жестоко. — Искам да кажа, да. — Погледна ме с яркочервена усмивка и каза: — Да, готова съм.
— Добре, добре — каза той и премести изражението си на искрена загриженост към мен. — Ами ти, Декстър? Много ми се иска да разбера нещо за теб.
— Ами, като начало, съм заподозрян в убийство — казах скромно.
— Декстър — каза Рита и — невероятно — стана още по-червена.
— Полицията мисли, че си убил някого? — попита преподобният Гилс.
— Ами, не всички мислят така — казах аз. — Само сестра ми.
— Декстър работи в полицейската лаборатория — бързо каза Рита. — Сестра му е детектив. Той само се шегуваше за другото.
Преподобният пак кимна.
— Чувството за хумор много помага във всяка връзка. — Млъкна за момент, изглеждаше много замислен и дори още по-искрен; после попита: — Как се чувстваш по отношение на децата на Рита?
— Коуди и Астор обожават Декстър — каза Рита и изглеждаше много щастлива, че вече не говорим за статута ми на издирван от полицията.
— А как се чувства Декстър с тях? — нежно настоя той.
— Харесвам ги — казах.
Преподобният Гилс кимна и каза:
— Добре. Много добре. Понякога децата могат да са бреме. Особено когато не са твои.
— Коуди и Астор се справят чудесно с това да са бреме — казах аз. — Но нямам нищо против.
— Те ще имат нужда от много напътствия — каза той. — След всичко, което са преживели.
— О, аз ги напътствам — казах, но не ми се стори добра идея да изпадам в подробности, така че добавих само: — Те изгарят от желание да бъдат напътствани.
— Добре — каза той. — Значи ще видим децата тук в неделното училище, нали? — Стори ми се, че това е откровен опит за изнудване да осигурим бъдещи попълнения, които да пълнят кошницата с дарения, но Рита кимна енергично, така че се примирих. Освен това бях относително сигурен, че независимо кой какво казва, Коуди и Астор ще намерят духовно успокоение другаде.