Цялата вечер съм като зашеметена. Докато слагам масата за вечеря, по грешка наливам вино в чашата на Грейси, а портокаловия сок сипвам в чашата на чичо, после започвам да стържа сирене и обелвам толкова жестоко кокалчетата си на рендето, че накрая леля ме гони от кухнята с думите, че не желае да подправя равиолите си с парченца кожа. Не спирам да мисля за последните думи на Алекс, за онези променящи се сенки в очите му, за странния израз на лицето му, докато казваше: „Към осем и половина небето сякаш е обхванато от пожар, особено при Черния залив“.
Възможно ли е да е имал предвид нещо специално? Да ме кани на среща?
От тази мисъл ми се завива свят.
Ухото ми още гори от дъха му, когато ми прошепна тихо онази дума: „Сиво“. Той е бил там. Видял ме е. Помни ме. Въпросите са толкова много и се въртят с такава бързина, че сякаш вечната портландска мъгла се е преместила от мястото си над океана в моята глава и аз не мога да мисля логично.
В края на краищата леля забелязва, че нещо не е наред. Преди вечеря, както обикновено, отивам при Джени да й помогна с домашните и да преговорим таблицата за умножение. Сядаме на пода в хола, точно до така наречената „трапезария“ (една ниша, която едва побира маса и шест стола), аз слагам тетрадката й на коленете си и започвам да повтарям цифрите с нея, но мислите ми летят на автопилот, пътуват на хиляди километри оттук. Всъщност не са на хиляди, а точно на пет километра и четиристотин метра, при заблатения край на Черния залив. Знам разстоянието съвсем точно, защото е удобно трасе за крос от дома до там и обратно. Неволно пресмятам за колко време бих могла да го преодолея с колело, после мислено си удрям шамар. Как може да ми идват такива идиотски идеи?
— Седем по осем?
Джени свива устни и изстрелва:
— Петдесет и шест.
— Шест по девет?
— Петдесет и две.
От друга страна, няма закон, който забранява да говорим с излекувани. Излекуваните са безопасни. Те може да бъдат наши ментори или надзорници. Въпреки че Алекс е само една година по-голям от мен, ние сме разделени напълно и безусловно от процедурата. Все едно, че ми е дядо.
— Седем по единайсет?
— Седемдесет и седем.
— Лена. — Леля е излязла от кухнята, минала е през трапезарията и сега стои зад Джени. Примигвам бързо и се опитвам да се съсредоточа. Тя ме гледа загрижено, чертите на лицето й са изопнати.
— Тревожи ли те нещо?
— Не — отговарям и забивам поглед в пода.
Много мразя, когато Каръл ме гледа така, сякаш вижда всички лоши парченца в душата ми. Чувствам се виновна, че мисля за момче. Нищо, че е от излекуваните. Ако знаеше, леля щеше да каже: „Ох, Лена! Внимавай! Не забравяй какво стана с майка ти — и ще добави: — Сякаш ти е предала болестта с кръвта си“.
— Защо? — питам невинно и продължавам да държа очи върху излинелия килим. Каръл взима тетрадката на Джени от коленете ми и казва силно с ясния си висок глас:
— Шест по девет е петдесет и четири. — После затваря рязко тетрадката. — Не петдесет и две, Лена. Предполагам, че знаеш таблицата за умножение?
Джени ми се плези.
Бузите ми пламват, когато осъзнавам грешката си.
— Съжалявам, аз… се разсеях.
Настъпва тишина. Погледът на Каръл пробива кожата на врата ми. Направо ме изгаря. Ако продължи да ме гледа още малко, ще закрещя, ще се разплача или ще си призная всичко.
Най-после тя въздиша.
— Все още мислиш за оценяването, нали?
Изпускам събралия се в гърдите ми въздух и веднага усещам, че ми олеква.
— Да, мисля, че е затова.
Вдигам поглед към нея и тя ме дарява с една от беглите си усмивки.
— Разбирам, че си разстроена, защото ще трябва да минеш още веднъж през всичко това. Но погледни го от другата страна — този път ще си още по-добре подготвена.
Кимам веднага, опитвайки се да изразя ентусиазъм, но вътрешно усещам как чувството за вина започва да ме човърка. Цял ден не съм се сещала за оценяването.
— Сигурно си права.
— Хайде, време е за вечеря.
Тя докосва челото ми с пръст. Кожата й е хладна и ми действа успокояващо, и макар докосването да е мимолетно, като бърз полъх на вятъра, се оказва достатъчно да задейства на пълна скорост онова гадно чувство за вина. Не мога да си простя, че съм допуснала дори и за миг възможността да отида до Черния залив. Това е най-тъпото и погрешно нещо, което бих могла да направя. Ставам и тръгвам към масата, лека, щастлива и чиста, като чувството, което те обзема, когато се надигнеш след дълга болест.