Но тази дума е далеч по-търпима от другата, която ме преследваше след смъртта на мама, гънеше се след мен като съскаща змия и оставяше отровна следа: „самоубийство“. Срамна дума, която хората произнасят шепнешком, заеквайки и кашляйки; дума, която се казва зад покрити с ръце устни или се мълви зад плътно затворени врати. Само в сънищата си съм я чувала извикана с цяло гърло.
Поемам дълбоко въздух, навеждам се и измъквам пластмасовия кош изпод леглото, за да не види леля, че треперя цялата.
— Днес ли се омъжва Лена? — обръща се Джени към Каръл. Както винаги, гласът й ми напомня за монотонно жужене на пчели в топъл ден.
— Не ставай глупава — отвръща леля. Но не е ядосана. — Знаеш, че не може да се омъжи, докато не я излекуват.
Взимам хавлията от коша, ставам и я притискам до гърдите си. От тази дума — омъжване — ми пресъхва устата. Всички трябва да се омъжат веднага след като приключат с образованието си. Такива са правилата.
„Бракът е Ред и Стабилност, белег за здраво общество“. (Виж книгата „Ш-ш-т“, „Основи на обществото“, стр. 114.) Но мисълта за него кара сърцето ми да се блъска лудешки в гърдите ми, като молец под стъклен похлупак. Никога не съм докосвала момче и това е нормално — физическият контакт с неизлекуван от другия пол е забранен. Да си призная, никога дори не съм говорила с момче за повече от пет минути, ако не броим братовчедите, чичо Уилям и Андрю Маркъс, който помага на чичо в магазина му, „Стоп ен’ сейв“. Андрю непрекъснато вади сополи от носа си и ги маже по консервните кутии със зеленчуци.
И ако не взема изпитите си — моля те, Господи, много те моля, нека да ги взема! — ще ме омъжат веднага след оздравителната процедура, а тя е след по-малко от три месеца. А след сватбата идва и първата брачна нощ, само от мисълта за нея ми настръхват косите.
Миризмата на портокали все още е твърде силна и стомахът ми отново се преобръща. Заравям лице в хавлията и вдишвам, надявайки се да ми размине.
Отдолу се чува тракане на чинии. Леля въздиша и поглежда часовника си.
— Тръгваме след по-малко от час — казва тя. — Хайде, размърдай се.
Трета глава
Леля настоява да ме придружи до лабораториите, които, като всички държавни служби, са струпани около складовете на пристанището: дълга редица от яркобели сгради, блеснали като зъби в мляскащата уста на океана. Когато бях малка, току-що дошла да живея при нея, тя трябваше да ме води до училище всеки ден. С мама и сестра ми сме живели близо до границата и в началото, когато дойдох тук, тези криви и неосветени вмирисани на зеле и развалена риба улици ме плашеха. Все молех леля да ме държи за ръка, но тя никога не го правеше, аз стисках юмруци и следвах хипнотичния звук от триенето на кадифените й панталони, очаквайки с ужас момента, когато девическото училище „Света Ана“ ще се появи над гребена на последния хълм — висока сграда от тъмен камък с напукани от времето стени, като лицата на старите рибари около доковете.
Невероятно е как се променят нещата. Толкова много се страхувах от портландските улици, че не смеех да се отделям от леля. Сега ги познавам като петте си пръста, мога да следвам завоите и извивките им със затворени очи и в момента най-много от всичко искам да съм сама. Ароматът на океана се усеща ясно, въпреки че самият той не се вижда от непрекъснатите завои на улицата, и това ме успокоява. Соленият му дъх прави въздуха тежък и плътен.
— Не забравяй — повтаря леля за стотен път, — те искат да разберат що за личност си, но колкото по-общи отговори даваш, толкова повече се увеличават шансовете ти.