— Здравей, Каръл — казва задъхано Хана и ни настига.
От наполовина отворената й чанта се подава списание и тя спира, за да го извади. Оказва се, че е новият брой на едно от държавните издания — „Дом и семейство“. Вдигам вежди, а тя ми отговаря с гримаса.
— Мама ми го натика в чантата. Каза да го чета, докато чакам да ми дойде редът. Според нея, това щяло да направи добро впечатление — обяснява тя, после слага пръсти на гърлото си и имитира повръщане.
— Хана — прошепва ядосано леля. Тревогата в гласа й кара сърцето ми да се свие. Каръл никога не избухва, дори и за миг, но сега явно се тревожи. Върти глава във всички посоки, очаквайки да види криещи се из слънчевата улица регулатори или оценители.
— Спокойно. Не ни шпионират — казва Хана, обръща се с гръб към леля и добавя само с устни: „Не още“. После се ухилва.
Двете опашки пред нас стават все по-дълги, стигат чак до улицата и не намаляват дори и след като остъклените врати на лабораториите се отварят, няколко медицински сестри се явяват с бележници в ръка и започват да викат хората един по един. Леля докосва лакътя ми, бърза като птичка.
— Иди на опашката — казва тя. Гласът й отново си е нормален. Ще ми се да мога да взема част от спокойствието й. — И… Лена?
— Да? — изведнъж ми става зле. Лабораториите ми изглеждат много далечни и толкова бели, че ме заболяват очите, тротоарът пред мен трепти от горещината. Думите „най-важният ден в живота ти“ се въртят непрестанно в главата ми. Слънцето ми прилича на гигантско огнено кълбо.
— Успех! — казва леля и ми дава една от нейните милисекундни усмивки.
— Благодаря. — Иска ми се да каже още нещо, нещо от рода на „Сигурна съм, че ще се представиш добре“, или „Искам да се успокоиш“, но тя просто си стои там и примигва, лицето й е като камък, непроницаемо, както винаги.
— Не се безпокойте, госпожо Тидъл — смигва ми Хана. — Давам ви дума, че няма да позволя да се провали напълно.
Изведнъж цялото напрежение ме напуска. Хана е толкова спокойна, толкова безгрижна и нормална!
Тръгваме заедно към лабораториите. Хана е почти метър и осемдесет и когато вървя до нея, трябва да подтичвам, за да не изостана, и в крайна сметка започвам да се чувствам като пате, което плува с всички сили, за да не изостане от майка си. Но днес това не ме дразни. Радвам се, че Хана е с мен. Иначе вече щях да се треса от нерви.
— Боже мой! — въздъхва тя, когато се отдалечаваме достатъчно от Каръл. — Леля ти май взима всичко прекалено на сериозно.
— То си е сериозно.
Заставаме най-отзад и аз забелязвам няколко познати лица: едно от момичетата съм виждала в училище; с няколко от момчетата съм играла мач зад мъжкото училище „Спенсър“. Едно от тях гледа към мен и когато забелязва, че и аз го гледам, вдига вежди. Бързо свеждам поглед, лицето ми пламва и коремът ми се свива от смущение. „Ще те чифтосат след по-малко от три седмици, трябва да свикваш“, казвам си наум, но думите като че ли не означават нищо, изглеждат ми глупави, като в старата детска игра на развален телефон. Когато играехме, винаги завършвах с безумни изречения като „Искам банан за моторницата“ или „Дай мократа обувка на пъпчивата си тортичка“.
— Знам, повярвай ми. Чела съм книгата „Ш-ш-т“, като всички. — Тя вдига слънчевите очила на челото си, примигва с дългите си мигли към мен и казва с меден гласец: — „Денят на оценяването е съществуваща практика, която ви подготвя за новия период в живота ви, изпълнен с щастие, стабилност и партньорство.“
После сваля очилата на носа си и извърта устни в гримаса.
— Не вярваш ли в това? — снижавам глас до шепот аз.
Напоследък Хана се държи странно. Винаги е била по-различна от другите — по-пряма, по-независима, по-безстрашна. Това е първата причина, поради която исках да бъдем приятелки. Аз винаги съм била срамежлива, все се страхувам, да не би да кажа или направя нещо не както трябва. Хана е точно обратният случай.
Но напоследък стана още по-опърничава. Престана да се интересува от училище и няколко пъти я викаха при директора, защото започна да отговаря на учителите. Понякога спира по средата на разговора, просто затваря уста, все едно, че е застанала пред някаква бариера. Друг път я хващам да гледа към океана, сякаш крои планове да избяга оттук с плуване.
И докато се взирам в ясните й сини очи и тънката и стегната като опъната струна на лък уста, изведнъж ме хваща страх. Сещам се за мама, виждам я как увисва за секунда във въздуха, преди да падне като камък в океана; замислям се за лицето на момичето, което скочи от покрива на лабораторията преди няколко години, и за залепената й за тротоара буза. Но веднага прогонвам страховете. Хана не е болна. Няма как да е. Иначе щях да знам.