— Тук, моля. — Сестрата най-после спира пред една врата, напълно идентична с останалите. — Можете да оставите дрехите и вещите си в съблекалнята. Облечете роклята, която сме оставили за вас, с отвора към гърба. Може да не бързате, пийнете малко вода или медитирайте.
Веднага си представям стотици момичета, насядали на пода с кръстосани крака и ръце на коленете да припяват „оммм“, и се налага да потисна нов пристъп на смях.
— Моля да имате предвид, че колкото повече време отделите за подготовка, толкова по-малко време оставяте на оценителите да ви опознаят.
Тя ми се усмихва стегнато. Всичко в нея е някак стегнато: кожата, погледът, бялата престилка. Гледа ме право в очите, но имам чувството, че всъщност не ме вижда, в съзнанието си вече чатка с токчетата обратно към чакалнята, готова да отведе друго момиче по друг бял коридор и да й каже същите неща. Чувствам се много самотна сред тези дебели, недокосвани от слънце, вятър и топлина стени, които поглъщат всички звуци, съвършени и неестествени.
— Когато сте готова, влезте през синята врата. Оценителите ще ви чакат там.
Тя излиза и аз отивам в съблекалнята, която е малка и толкова ярко осветена, колкото и коридорът. Изглежда като онези съблекални в лекарските кабинети. В ъгъла има някакво огромно медицинско съоръжение, излъчващо периодично звуци, плотът е покрит със салфетъчна хартия, носи се остра миризма на антисептик. Събличам се и потръпвам, кожата ми настръхва от хладния въздух, космите на ръцете ми щръкват. Супер. Сега оценителите ще решат, че съм космато чудовище.
Сгъвам дрехите, включително и сутиена, на малка спретната купчинка и нахлузвам роклята. Тя е от супер тънък найлон и докато я увивам около тялото и я връзвам на кръста, се убеждавам, че през него се вижда всичко, дори и бикините ми.
„Скоро. Скоро всичко ще свърши“
Поемам дълбоко въздух и влизам през синята врата.
В лабораторията е още по-светло, заслепява ме, така че първото, което оценителите виждат, е нещо мижащо, сложило ръце пред очите си и отстъпващо назад. Аз пък виждам четири сенки да плуват в езеро от ярка светлина. Постепенно очите ми привикват и сенките се превръщат в четирима оценители, седнали зад ниска и дълга маса. Стаята е огромна и абсолютно празна, като изключим оценителите и стоманената хирургическа маса, избутана в един от ъглите. Светлината на две редици луминесцентни лампи бие право в мен, мощна и ярка, въпреки че таванът е много висок, най-малко девет метра. Изпитвам неистово желание да кръстосам ръце пред гърдите и лицето си, да се скрия някак си. Устата ми пресъхва и умът ми се нажежава, става бял и ярък като светлините над мен. Изведнъж забравям за какво съм тук, какво трябва да правя или да кажа.
За щастие, един от оценителите, жена, заговаря.
— Формулярът във вас ли е?
Гласът й звучи приятелски, но от това юмрукът, стиснал вътрешностите ми, не се отпуска.
„Господи — мисля си аз, — ей сега ще се напишкам. Точно тук, пред тях“. Опитвам се да си представя какво би казала Хана, след като всичко това свърши и ние тръгнем под следобедното слънце по тротоара в натежалия от сол и слънце ден. Сигурно ще измърмори нещо от рода на: „Беше си чиста загуба на време. И четиримата се бяха наредили на онази маса като жаби на дънер“.
— Ъ… да.
Пристъпвам напред. Въздухът сякаш се сгъстява и ми пречи да се движа. Спирам на две крачки от масата и подавам клипборда с формуляра. Оценителите са трима мъже и една жена, но аз някак си не мога да задържа поглед върху лицата им. Оглеждам ги набързо и отново се отдръпвам. В главата ми остава впечатлението за някакви носове, тъмни очи и чифт очила.