Никой обаче не посмя да се жалва пред Гея. И всички питаеха дълбока и искрена преданост към Детето.
От всеки портал започваше павиран със злато път.
Поне така бе по оригиналната документация. На практика запасите от жълт метал на Гея не бяха достатъчни да се позлатят толкова много пътища. Така единайсет от улиците имаха отрязък само от петдесет метра висококаратни павета, последвани от километър с галванично покритие, а всичко останало беше така пестеливо позлатено, че се бе поизтъркало вече.
Единствено пътят от „Юнивърсъл“ беше от чисто злато от началото до края. В другия му край се намираше Тара, смесицата от Тадж Махал, плантаторска резиденция и палат, в която живееше Адам, Детето.
Жълтокаменен път, мислеше си Гея, докато крачеше по 24-каратовата магистрала.
Вляво и вдясно бяха пръснати сцените, бараките, интендантствата, стаите за отдих, съблекалните, складовете за оборудване, гаражите, дирекциите, отделите за обработка на филми, монтажните, прожекционните зали, анклавите на гилдиите и писачите, на фотофауната на най-голямото студио, съществувало някога. „И това, мислеше си Гея с огромно задоволство, е само една дванайсета част.“ Зад студиото бяха останалите улици — Манхатън-1930, Манхатън-1980, Париж, Техеран, Токио, Уестууд, Лондон, Додж Сити-1870, — а на заден план се виждаха тучни ливади със стада крави, овце, бикове, слонове, менажерии с тропически птици и маймуни, речни лодки, бойни кораби, индианци, генератори на мъгла, които бяха разположени край следващите студийни комплекси: „Голдуин“ и „Юнайтид артистс“.
Гея се поспря и поотмести, за да пусне натоварения с кокаин камион, каран от зомбита. Филикостерът зад волана изглежда дори не загря, че стълба, който благополучно подмина, е неговата Богиня — возилото й стигаше до глезена. Той свърна към склада за кокаин, който беше почти пълен. Гея се намръщи. Железарите бяха големи майстори, но двигателите с вътрешно горене не им идеха отръки. Падаха си по парните двигатели.
Стигна до портала „Юнивърсъл“. Подвижната метална решетка бе вдигната, мостът спуснат. Бригхам вардеше от едната страна на пътя, Джо Смит — от другата, и си хвърляха кръвнишки погледи. Но и двамата Свещеници, и цялата им сюрия мормони и нормани прекратиха кървавата междуособица, когато Гея надвисна над тях.
Гея огледа сцената, нехаейки за жуженето на панафлексите. Въпреки че Студиото беше все още недоизпипано, с днешната церемония щяха да бъдат приключени най-важните за нея подробности. Единайсет от дванайсетте порти бяха вече осветени. Днес беше финалът на обредния цикъл. Скоро можеше да започне сериозното производство на филми.
Злощастникът, приел да стане сценарист, стоеше окован в златни вериги. Гея зае мястото си — то предупредително изскърца и докара неколцина кранисти до прединфарктно. Веднъж вече столът се беше срутвал…
— Започвай — нареди тя.
Бригхам преряза гърлото на сценариста. Кранът го вдигна нагоре и кръвта му опръска големия въртящ се глобус над портала „Юнивърсъл“.
Крис наблюдаваше церемонията от високия прозорец на Тара. Твърде бе далеч, за да види какво точно става.
Но в едно беше сигурен: каквото и да става, то е убийствено, налудничаво, умопобъркано, погубва се човешки живот…
Извърна се и заслиза по стълбите.
Беше очаквал много неща, когато скочи от самолета. И нищо приятно.
Това, което му се случваше тук, не беше приятно… Но съвсем не това, което бе очаквал.
В началото свободно се разхождаше из хаоса на Пандемониума, като избягваше патакламите, надявайки се на невъзможното — да намери Адам и да избяга с него. Разбира се, таратанци. Хванаха го човеци и зомбита, и някакви неизвестно какви. Пречука неколцина, после го сгащиха, вързаха и повалиха в несвяст.
После неизвестно колко го държаха в някакъв гаден пандиз: килия без прозорци, гладория, кофа наместо нужник и… и бездна от време, за да свикне с идеята, че там ще кибичи до края на живота си.
После го пуснаха на свобода и го доведоха тук, в това огромно, невероятно, оживено и полудяло убежище, наречено Нов Пандемониум. Показаха му апартаментите в Тара и го въведоха на аудиенция при Адам, когото всички наричаха Детето, с главна буква, върху която наблягаха. Адам имаше цветущ вид. Едва ли помнеше Крис, но умираше да си играят. Имаше купища играчки. Чудесни, умни играчки от най-добрите материали и всичките изключително безопасни — без остри ръбове, без ситни чаркове. Имаше и две детегледачки, стотици прислужници и както скоро осъзна Крис… самия него. На Крис бе отредено да се превърне в част от мебелировката на Тара.