Гея закрачи по златните павета, от векове не се беше чувствала така депресирана. Днес Чироко Джоунс бе ударничка.
Част от съзнанието й остана прикована върху проблема с работната ръка. Трябваше да докара насам повече бегълци от Белинзона. Но ужасното бе, че от сега нататък ще трябва да се отнася по-човечно с людете-работници, защото след смъртта си те щяха да си останат мъртви. Дяволска история.
Чудеше се дали ще смогне да попълни редиците на трудещите се от Белинзона. Полетите на милосърдието до Земята продължаваха, но корабите се връщаха доста празни.
Вече почти й се искаше да не беше започвала тази война.
ЕДИНАЙСЕТ
Както още много други неща на огромното колело, и Белинзона имаше мистериозен произход.
Първият земен проучвател на Диона беше съобщил за голям, празен град от дървесина. Изграден бе върху здрави колони, с улици, виещи се из скалистите хълмове на Ментовия залив. На юг от него се бяха ширнали полуравнинни области, издигащи се до проход, който бе заобиколен от гъста гора, обитавана от опасни създания. Но несравнимо по-лоши бяха плаващите пясъци, треската, отровните и хищни растения на Белинзона. Доста неуютно местенце.
Чироко Джоунс бе минавала оттам много преди „проучвателите“, но просто не си бе направила труда да разправя за града-призрак, изникнал през петдесетата година на магьосническия й стаж. И тя, като всички останали, се чувстваше объркана. Как ли се беше пръкнал?
Едно беше сигурно: беше граден по човешка мярка. Сградите, и големи, и малки, бяха пригодени към човешките размери.
След като заприиждаха бежанците, Чироко разбра идеята на Гея — да изгради сигурен подслон предвид неизбежното избухване на войната. Но в земите на Диона Гея не предеше, не предяха и нейните хуманни пориви. Някой беше изградил сърцевината на Белинзона, и то солидно. Приносът на Гея се състоеше просто в набавяне на населението му.
Чироко подозираше, че градът е дело на гномовете. Но нямаше доказателства. В архитектурата не съществуваше „стил а-ла-гном“. Джуджетата строяха най-разнородни неща, които си приличаха колкото стъклените замъци и хеопсовите пирамиди. А толкова би искала да си поприказва с тях и да ги пита за това-онова. Но дори вездесъщите Титаниди никога не бяха виждали малките човечета.
Хората бяха достроили безразборно и недобросъвестно центъра. Новите колони обикновено се крепяха на понтони, а и тази многобройна флотилия от лодки… Но някои постройки имаха твърде внушителен вид, независимо от цялата занемара и от това, че не се използваха по предназначение.
Чироко трябваше да събере бойни отреди за борбата с Гея. Само Белинзона можеше да й осигури достатъчно хора, но разхайтената пасмина не й вършеше работа. За да се сдобие с желязна дисциплинирана армия, трябваше да цивилизова и прочисти мястото, и несъмнено тя да командва парада в града.
Избра като начало голямата като хамбар сграда от Блатото на отчаянието. Наемателят на име Малески, от Чикаго, бе нарекъл своята обител Клупът. Чироко бе проучила под лупа Малески, член на голямата белинзонска четворка кръстници на мафията. Чутото звучеше като мит, но тя реши, че си има работа само с един от образците на местния фолклор. Предстоеше й да се опълчи срещу реалистичен чикагски гангстер.
Когато Чироко и петте Титаниди влязоха в сградата, почти всички обитатели се бяха струпали в другия й край, зяпаха през прозорците и киризеха небесната вис. Това не беше случайност. Чироко се изтъпани в центъра на една просторна стая под светлината на блещукащите фенерчета и зачака да я забележат.
Не чака дълго. Изненадата премина в смут. Смяташе се, че никой не може да влезе току така в Клупа, който стабилно се охраняваше отвън. Но Малески още не знаеше, че всичките му гардове са покойници.
Охраната в стаята наизвади саби и се пръсна покрай стените. Някои измъкнаха фенерчета. Агитка от деветима образува около Малески щит. За миг всички замряха.
— Чувал съм за теб — обади се най-сетне Малески. — Не си ли ти Чироко Джоунс?
— Градоначалник Джоунс — поправи го Чироко.
— Градоначалник Джоунс? — повтори Малески. Той излезе от обръча на агитката. Очите му се впиха в кобура върху черния брич, но май хич не се притесни. — За мен това е ново двайсет. Твоите хора бяха окошарили някои от моите момчета. Затова ли си тук?
— Не. Аз национализирам тази сграда. Обявявам десетчасова амнистия. Ще ти е скъпа всяка минута, така че побързай. Останалите също са свободни. Давам ви пет минути да си омитате партакешите.
За момент никой не издаде нито звук, от смайване.