Ако Титанидата-ембрион получаваше практическите и голяма част от историческите понятия от предната си майка, то всичко останало дължеше на задната-майка. Роки се чудеше дали не е пристрастен, но според него това бе най-важната част.
Тамбура бе жива, разбираше и между тях с Роки имаше неразривна връзка. Не словесна, не чрез музика — нищо че Тамбура знаеше доста думи и прекарваше повечето време пеейки странните песни на утробата. С нарастването на мозъка й, който доста заприличваше на човешкия мозък, но с кибернетично яйце в средата, Роки насищаше обвивката му със своята любов, своите песни и… своята душа.
Поради много причини за една Титанида бременноста бе най-добрата част от живота й.
Роки прекъсна общуването с дъщеря си, когато подуши насилие. Усети промяна във въздуха. Напоследък му се случваше често.
Като погледна напред видя източника й. Измъкна оръжието си от торбата и провери пълнителя. За разлика от онова, което носеше, когато пристигна навремето в Белинзона, за да оперира своя Капитан, това оръжие бе свръхсъвременно, проектирано за условията на Гея.
Прикладът, който беше прекалено малък за дланта на Роки, съдържаше четирийсет малки ракети с върхове от олово. Излитаха от цевта с относително малка скорост, за да преминат звуковата бариера само след метър.
Чудесно оръжие. Роки го мразеше. От начина, по който тежеше в торбата, до гнусните резултати от ужасяващата му точност. Дано скоро цялото това зло бъде пометено от земите на Гея.
Вече бе на крачка от побоя.
Грозна разправия между мъж и жена, които се дърпаха и кълняха. След тях вървеше плачещо дете. Никой от малобройните зяпачи не се намесваше. Позната до болка картина.
Изведнъж мъжът се спря и замлати жената с юмруци. А после и двамата видяха Титанидата с насочено срещу тях оръжие.
— Веднага я пусни — заповяда Роки.
— Виж, аз не исках…
Роки леко го цапна по главата по най-щадящия начин и грубиянът се свлече на земята. Жената, както се и очакваше, бързо коленичи до мъчителя си и ревна с глас, милвайки удареното място.
— Не го прибирай! — хълцаше тя. — Вината бе моя.
— Изправи се — нареди й Роки. Когато тя не се подчини, той я издърпа. Сетне й подаде стоманен нож, кръстен от жителите на Белинзона „лешникотрошачката“.
— Съветвам те да носиш това непрекъснато — каза й той.
— Няма. Не ми трябва нож.
— Както искаш — Роки го прибра обратно. — Днес всичко е наред. Обаче ако след един хекторот не си въоръжена, ще си в нарушение. Полага ти се един килорот в трудов лагер. За повече подробности виж съобщенията по таблата на обществените места. Незнанието не те извинява. Ако си неграмотна, един преводач ще…
Жената се втурна към него и го заудря с юмруци. Това се очакваше. Предизвика я пред свидетели най-вече защото не му се нравеше идеята да остави плачещото дете с нея. Остави я да го млати, после я цапна и прати в нокаут.
— Нападение срещу полицейски служител — информира той тълпата и никой не възропта. Детето заплака още по-силно. Май беше на осем години, но може и да грешеше. Възрастта на човешките деца бе сложна материя за Титанидите.
— Тази жена твоя майка ли е? — попита той хлапето, което дори не чу въпроса от страх.
Един мъж излезе пред тълпата.
— Да. Детето е нейно или поне тя така твърди.
Вероятно тя бе истинската му майка, защото не приличаше на жена, която би осиновила безпризорно, каквито имаше много в Белинзона.
— В комуната има ли някой, който иска да поеме отговорност за него? — попита Роки, като осъзнаваше, че това е смешно. Но такава бе процедурата и Чироко твърдеше, че комуните ще се развиват. — Тогава аз ще го го отведа в комуна, където ще го гледат, докато майка му се върне от лагера.
За негово учудване напред пристъпи един мъж.
— Аз ще го взема.
— Господине — започна Роки, — вашите задължения в тази ситуация са…
— Знам ги. Чета проклетите съобщения. Много внимателно. Ти се занимавай с тия двамата, а аз ще се погрижа за това приятелче.
В думите на мъжа имаше злъч. Човеците щяха да се погрижат за своите — това бе подтекстът. На Роки му беше все едно. Той имаше нужната власт да взема решения на място и остави момчето на грижите на този мъж.
Хвърли на гърба си мъжа и жената и пое към затвора. По пътя Тамбура отново се обади. В съзнанието му прозвуча: