Задъхани и изпотени, Титанидите подхванаха нова игра след оспорвания двубой. Изведнъж Серпент чу някакви звуци. За миг застана нащрек. Нещо го подсети за ужасния ден от началото на бунта.
Но това бе ликуването на малка група затворници зад страничната линия. Те викаха и ръкопляскаха.
Напоследък се събираха там, за да гледат. Сега кибиците бяха повече. Всъщност агитката нарастваше с всеки изминал ден. На няколко пъти след мачове на Титанидите, някои от затворниците бяха излезли за да поритат.
Серпент улови топката и я шутира към зяпачите, до един мъже, и ги загледа как я подритваха напред-назад, в очакване Титанидите да си тръгнат.
Накрая им излезе късметът и Серпент ги загледа как се разтичаха по тревата, като нехаеха за изровения терен. Май бяха по двайсет-тридесет в отбор и с весели възгласи щъкаха по грамадното игрище с размери, прилягащи на Титаниди.
Серпент се дръпна замислено настрана. Присъедини се към останалите Титаниди и отиде на западния хълм. Там удобно седна, измъкна кожения си бележник и въгления молив от торбата, взря се в долината и изпадна в състоянието на духовна отмора, което нямаше нищо общо със съня на хората, но и съвсем не беше будуване.
Разглеждаше ширналия се пред него пейзаж. Далеч вдясно, на север, бе Ментовият залив и отвъд него — Мороз. Струпана в по-близкия край, под обичайното си мъгливо покривало лежеше Белинзона. Далеч в небето се рееше Свирчостоп, увиснал на три километра над града.
Пред Серпент се простираха километри земя, отвоювани от джунглата.
Но почвата тук не беше напукана и ялова като на Земята. На Гея царуваха други закони. Растенията разчитаха на хранителното мляко на Гея и подземната топлина. Фотосинтезата не бе от особено значение за тях, защото вирееха чудесно и в сумрака на Диона и бяха обагрени във всевъзможни цветове. Така че околността приличаше на огромен юрган от шарени кръпки. Градините бяха квадратни — с изключение на парцелите вдясно от реката, терасирани и наводнени за отглеждането на оризоподобни култури. По виещите се между кръпките прашни пътеки пъплеха човеци с ръчни колички, за да закарат реколтата до речните пристани, където шлепове я откарваха до града. Тук и там сред полята бяха разпръснати палатките на работниците.
Чироко настояваше да ги наричат затворници, а според Серпент думата „роби“ бе по-точна. Според Чироко имаше разлика. Може би. Робството беше чуждо на Титанидите, така че Серпент приемаше въведената от човеците градация.
И все пак това бе въпрос на йерархия, още едно понятие, препъникамък за Титанидите. Всяко по-сложно положение от делението на млади и ветерани и от подчинението на Капитана ги объркваше ужасно.
Да вземем трудовите лагери, например. Управителят му, не особено симпатичен на Серпент се отчиташе пред Съвета — и по-точно пред Комитета по затворите. Съветът се управляваше от Чироко Джоунс и нейните съветници: Робин, Нова и Конъл.
От своя страна той командваше двайсет лагерни началника, а всеки от тях — десетината надзиратели и така нататък.
Отново погледна към бележника си. Почти неусетно за себе си бе скицирал пейзажа. Огледа го критично. Липсваха човеците. Палатките на близкия лагер бяха едва загатнати. Серпент се намръщи. Не, не беше това, което търсеше. Смачка скицата и я хвърли. И пак се загледа в лагера.
Замисли се пак за несъвършенствата на лагерната система. Например надзирателите и началниците се избираха от управителя, но не се одобряваха от Титаниди. А някои от тях бяха по-лоши и от затворниците и скришом вършеха злодеянията си. Титанидите просто не можеха да са вездесъщи.
Непрактично, неефективно… но така бе наредил Капитана.
В началото това го мъчеше. Но по-късно Серпент му хвана цаката. Колкото и да беше налудничаво такъв бе човешкият стил на действие. Те не умееха да откриват лъжата и злото, както го правеха Титанидите, затова прибягваха до компромисите, наречени „правосъдие“ или по-точно „закон“. Серпент отлично знаеше, че истината е относително понятие и понякога се изплъзва, но човеците бяха почти напълно слепи за нея. Цаката му беше да си трае, защото ако човеците почнеха да се осланят на преценките на Титанидите за Истината и Злото, те щяха да придобият всички предимства на разумното общество и да заробят и използват Титанидите.
В решението на Чироко имаше много повече смисъл. Тя щеше да използва Титанидите максимално, за да се галванизира обществото и да му се внуши, че злото се наказва.