Гея леко се извърна. Също като в ония снобарски филми, в които окото на камерата представлява главния герой, а останалите актьори й играят по свирката. Погледна към Габи или може би към нейната въображаема локализация в пространството.
— Имаш ли представа какви главоболия ми създаде? — измърмори Гея.
Не, нямам, каза Габи. Въпреки че като си помисли, думата „каза“ беше доста конкретен глагол за онова, което правеше в действителност. Липсваха звуци. Не мърдаше устни или език. Не вдишваше с дробовете, които, доколкото знаеше, все още гниеха апатично в тъмата под Тетида.
Но импулсът бе равносилен на говор и Гея изглежда я чуваше.
— Защо просто не я остави сама? — замърмори Гея. — И големите колела си имат своите колелца, бейби, ако ме разбираш. Роки добре се справяше. Какво лошо има, че обича да си попийва?
Габи „каза“ нищо. „Роки“ беше, разбира се, Чироко Джоунс. И тя не само си попийваше, а вечно бе кьоркютук пияна. А що се отнася до това да я остави сама…
Чироко може би щеше да се оправи и сама. Знае ли човек? Може би след половин век щеше да се размърда и да се опита да излезе от батака, заради който се беше опиянчила. От друга страна, и безсмъртните се натряскват до смърт, понякога.
Във всеки случай тя бе подкукуросала Чироко да обиколят регионалните мозъци на Гея, за да си търсят съюзници за замисления от Габи Бунт на боговете.
И с това си спечели ужасната смърт.
— Градях планове за това момиче — обясни Гея. — Още два-три века… кой знае? Може би щях да й открехна някои истини… Може би щеше… да разбере… да приеме, каквото… — Гея продължи с неразбираемо мрънкане. Габи пак си затрая. Гея притеснено я погледна.
— Ти ме прекара — изхленчи Гея. — Да ти се не надява човек. Трагичен персонаж, това си ти. Подтичваше по петите на Роки изплезила розов език, като кучка в жегите. Това беше добра роля, Габи, можеше покрай нея да си оправиш живота. Не мога да ти простя проклетото вироглавство. Та къде се намираш ти, та да… — не й достигаха думи и Гея запрати в стената бутилката с бира, която остави огромно петно. А под петното — кафява купчинка счупено стъкло.
Гея пак я погледна, с ехидна усмивка.
— Бас държа, че би искала да получиш някои отговори. Ще се радвам да ти услужа. Ето един от тях, веднага. — Гея се пресегна, изображението на ръката й се разми, когато доближи Габи/камерата, и пак се избистри, но вече държеше ситно, гърчещо се двукрако с изцъклени очи.
— Шпиони — обясни Гея. — Това беше твоят. От седемдесет и пет години клечи в главата ти. Гила ли ти, а? Това е Стули Фъшкийката. А този на Роки е Снич Куката. Тя знае за него, колкото знаеше и ти. И двете бяхте обадени за всичко, което правехте.
Габи усети бездънно отчаяние. Това май ще да е пъкълът.
— Не, не е. Това са глупости. — Гея мълком изтръгна живота от пищящата гадинка, после шляпна кървавата пихтия върху облегалката на стола си.
— Животът и смъртта не са чак толкова важни, колкото си мислиш. Истинската загадка е съзнанието. Да познаеш себе си. Ти си спомняш смъртта, смяташ, че помниш как се издигна през пространството дотук, не чак толкова отдавна. Но на това ниво времето е измамно. А също и паметта. Ти не си призрак, ако това ще те успокои.
— Аз те притежавам — прошепна Гея и направи жест, подобен на онзи, с който размаза Стули Фъшкийката. — Клонирах те, записах те и събрах цялата Габи-същност, когато дойдохте тук първия път. Същото направих и с Чироко. Оттогава постоянно ви модернизирах с помощта на тия дребни копелдачета в главите ви. Не съм свръхестествена, не съм Бог, не и както вие го разбирате… Но съм дяволски веща магьосница. Въпросът дали ти, Габи Плъджет, малкото момиче от Ню Орлийнз, което обичаше звездите, наистина си умряла там долу в Тетида е, в края на краищата, философско дърдорене. Не си струва усилията. Ти знаеш, че съзнанието, към което сега се обръщам, си ти. Отречи го, ако можеш.
Габи не можеше.
— Всичко се постига с огледала — каза Гея, която си знаеше нейното. — Ако си имала „душа“, нея съм я пропуснала, и тя е отлетяла към твоите антропоморфни-католически-юдейски-християнски „небеса“, в което аз лично се съмнявам, защото не съм чула някоя радиостанция да предава оттам. Всичко останало у теб го притежавам.
Какво ще правиш с мен? попита Габи.
— Шш-т. Иска ми се да имаше пъкъл. — Гея се умисли. На Габи не й оставаше друго, освен да гледа. Върху лицето на Гея се изписа хибрид между усмивка и подигравка.
— Всъщност, макар да нямам пъкъл, намира ми се нещо равностойно. Едва ли ще остискаш… Но още не знаеш защо? Да ти кажа ли?