Незнайно как и кога се озоваха в огромна, необозрима пещера. Вървяха заедно с Габи покрай дремещи, паякообразни космически кораби.
— Започнах да ги събирам, когато започна войната — каза Габи. — Тия кораби са на дезертирали от войната капитани. С моя помощ намираха спасение тук.
Корабите бяха стотици. И всичките твърде странни.
— Изглежда толкова… плачевно — каза Чироко.
— Повечето от повредите са леки — увери я Габи.
— Предполагам. Но… но те не би трябвало да са тук. Приличат ми на медузи, захвърлени на брега.
Габи погледна мълчаливата армада и кимна. Сравнението беше точно.
— Каза, че ти си ги докарала, не Гея.
— Аз. Мислех, че все някога ще потрябват. Запасих се и с много други неща, щом разбрах, че Гея иска войната да продължи. Погледни тук — Габи леко побутна Чироко…
… и тъмата се затвори пак. Когато пелената се вдигна, Чироко разбра, че сега са другаде.
— Как правиш това?
— Скъпа, едва ли ще успея да ти обясня. Просто приеми, че мога.
Чироко се замисли. Почувства се замаяна, все едно че е пияна, все едно че сънува. Но умът й бе трезвен.
— Добре — съгласи се тя.
Вървяха по безкраен тунел. Приличаше на прав кюнец, в който пулсират многоцветни светлини.
— Това сега не е реално време — обясни Габи.
— А сън, така ли?
— Нещо такова. Това е Пръстенът на алхимиците. Дълъг е четири хиляди километра и ставащото тук няма нищо общо със земните ни представи. Тук Гея създава тежките си метали — отначало предимно плутоний, напоследък най-вече злато. Просто исках да ти го покажа.
Чироко се вгледа в светлинките. Хвърчаха из тунела като нажежени до червено, до бяло и жълто земни пчели. Не се движеха чак толкова бързо.
Според Габи времето тук е нереално. Светлинките би трябвало да са атомни ядра, а те би трябвало да се движат със скоростта на светлината. Не беше сън, но приличаше. По-скоро филм.
— Тук няма въздух, нали?
— Не, разбира се. Това притеснява ли те?
Чироко поклати глава.
— Добре, погледни тук…
… и отново поредно завъртане…
Този път се озоваха в друга пещера, доста по-малка от хангара за космически кораби.
— Тук се съхраняват замразени проби от стотици хиляди образци на земната флора и фауна при температура, близка до абсолютната нула. Някои са събрани от Гея. Други поръчах аз, точно преди войната. Надявам се някой ден да потрябват, като корабите. Сега стъпи нагоре…
Чироко се подчини и почти загуби равновесие. Ръката на Габи я подкрепи, а нозете й стъпиха на познатия черен пясък. Пое си дълбоко дъх, само така можеше да повярва.
— Не обичам да се движа така — оплака се тя.
— Добре. Но искам да видиш и други работи. А ти?
— Да.
— Тогава дай ръка и не се бой.
Чироко се подчини и те се издигнаха във въздуха.
И преди бе летяла, неведнъж, в сънищата. Имаше два начина на летене, вероятно свързани с различните състояния на душата. Или се носеше седнала, като на вълшебно килимче. Един вид се рееше над света. Или се стрелкаше надолу и нагоре, но без да може да се контролира както при пилотиране.
Сега летенето приличаше на стрелкането, но твърде прецизно и овладяно. Летеше с разперени ръце — пусна ръката на Габи и полетя сама, — с прибрани крака в шпиц.
Чудесно беше. Имаше обаче нещо, по което този полет се отличаваше от „нормалните“, в сънищата, и Чироко бързо разбра каква е разликата. Все още виждаше като в мъгла и и се чувстваше като замаяна, но можеше да усети аромата и вкуса на въздуха, неговия полъх и — най-важното — тялото й имаше маса, то тежеше.
Погледна към Габи, която летеше в същия стил.
— Приятно е.
— Знаех си, че ще ти хареса. Но трябва да побързаме. Следвай ме.
Габи се обърна и започна да се издига над мрачината на Диона. Чироко се подчини и я последва, като усети, че скоростта й се увеличава сякаш от само себе си. Прибра ръце и двете се понесоха нагоре като ракети. Скоро профучаха през отвора на спицата на Диона. Чироко вече не усещаше да пори въздуха, нищо че се движеха с невероятна скорост, стотици километри в час. Разпери ръце, но не усети вятър. Промяната на позата не влияеше върху полета. Тя просто следваше Габи.
Подобно на останалите шест спици на голямото колело, напречното сечение на спицата на Диона представляваше елипса със сто километра по дългата и петдесет по късата ос. Захващаше се за пръстена чрез огромно, приличащо на камбана разширение на тъканта, което постепенно преминаваше в аркообразния покрив над пръстена. Чрез отваряне и затваряне на клапите в горния и долния край на тристакилометровата спица, чиито стени се огъваха, Гея изпомпваше въздуха от една област и го изпращаше към друга, като го нагряваше и охлаждаше при нужда.