И така, бившият Фазов превключвател, сега Роки, привърза лодката си, огледа се наоколо, а после и небесната шир. Можеше да е и късна нощ. Така бе на Мороз от три милиона земни години и Роки не очакваше нещо да се е променило. Някъде на триста километра височина откъм спицата на Диона прииждаха облаци, докато от запад слънчевото злато се стичаше като разтопено масло през арковидния покрив над Хиперион.
Подуши въздуха и веднага съжали, но пак подуши, внимателно, за да усети дали отнякъде не лъха на разложение от Свещеник или още по-лошо, зловонието на Зомби.
Градът дремеше. В белезникавия здрач за Белинзона нямаше натоварени часове или мъртви периоди. Хората действаха по желание или ако нещата не търпят отлагане. Но въпреки това имаше и изблици на активност. Настъпваха моменти, когато жестокостта витаеше във въздуха, готова да се роди, но и времена, когато мързеливият звяр се пресищаше, свиваше се на кълбо и потъваше в неспокоен сън.
Роки отиде при към грохналия човешки самец, който пържеше на огъня в ръждясала тенекия рибешки глави.
— Ей, старче — повика го той на английски. Подхвърли му пакетче кокаин и то бе уловено във въздуха, подушено и скатано в джоба.
— Пази лодката ми — нареди Роки — и щом се върна, ще получиш още.
После се извърна и четирите твърди като диамант копита зачаткаха надолу по пристана.
Титанидата бе предпазлива, но не се притесняваше особено. Хората вече си знаеха урока, макар че доста вода изтече докато го научат. Мунициите им свършиха и Титанидите вече не си поплюваха.
Не че някога се бяха държали нежно с човеците, просто бяха реалисти. Нямаше смисъл да се спори с въоръжени люде, а такива повече от половин век бяха болшинството заселници от Земята. Но сега те бяха изгърмели патроните и Роки прекосяваше пристаните на Белинзона без особени опасения.
Тежеше повече от петима човеци и беше по-силен от десет. И тичаше поне два пъти по-бързо. Ако го нападнеха, щеше да къса глави и крака, без жал. При голямо числено преимущество на противника, щеше да избяга. И в краен случай да стреля с 38-калибровия, по-скъпоценен от злато револвер, затъкнат в торбата на корема му. Но възнамеряваше да върне оръжието на Капитан Джоунс неизползвано.
Препускащата през сумрачния град Титанида представляваше внушителна гледка. Висока три метра, тя имаше фигура на кентавър, но линиите на силуета й бяха по-плавни от тези на класическия гръцки модел, пък и не всички детайли бяха аналогични. Конската и човешката част не бяха строго разграничени. Като се изключат буйните черни къдри на главата и опашката, както и окосмяването под чатала, бледата лимоненозелена кожа на Роки беше съвсем гладка. Нe носеше дрехи, но беше окичен с дрънкулки и наклепан с боя. Онзи, който никога не е виждал Титанида, би го взел за жена. Но това бе илюзия, която се дължеше на факта, че Титанидите са голобради същества с големи конични гърди, дълги мигли и широки, чувствени устни. Инак полът им се определяше от органа между предните крака. Роки беше мъжкар, при това расов.
Той минаваше покрай тесни подпори, безкрайни върволици от лодки и малкобройни групички от хора, които му правеха път. Ноздрите му се разшириха. Долови безброй миризми — на пържено, на изпражнения, на далечните Железни господари, на прясна риба и човешка пот, — но не и миризмата на Свещеник. Постепенно стигна до по-обитаемите алеи, до широките, пулсиращи артерии на Белинзона. Прекоси няколко моста с високи, почти полукръгли арки — съоръжения, които лесно се строяха при гравитация четвърт „жи“. Спря се на една пресечка от Квартала на свободните жени. Огледа се. Знаеше за седемте човешки Свободни жени, застанали на пост на забранената линия. Пет пари не даваше за тях, както и те за него. При желание можеше да влезе в Квартала — те дебнеха само за човешки мъжкари.
Наоколо бе почти пусто. Само една жена, около двайсетгодишна според Роки, макар между пубертета и менопаузата всичките да му изглеждаха еднакви, седеше като статуя, подпряла с ръка брадичката си. Обута бе с черни бални пантофки.
Тя го погледна и Роки веднага разбра, че е от чалнатите. Но не от буйните. Лудостта не го притесняваше — това бе, в края на краищата, чисто човешко понятие. Всъщност Роки най-много харесваше човеците, дето хем бяха откачени, хем не бяха буйни. Чироко Джоунс, която сега бе там, беше луда…
Усмихна й се и жената тръсна глава.
Застана на палци. Ръцете й грациозно се вдигнаха и тя се преобрази. Започна да танцува.
Роки знаеше историята й. Като нея имаше хиляди: човешки отрепки, без дом, без приятели, без нищо. Дори просяците от Калкута притежаваха мястото на тротоара, където спяха, поне така се говореше. Калкута бе само един спомен. Повечето жители на Белинзона нямаха и толкова. Доста от тях вече бяха изгубили съня си.