— Говори й, Робин — прошепна Чироко.
— Чироко! — изсъска припряно Робин. — Не мисля, че разбираш! Анакондата не е кутре или котенце.
— Зная.
— Не знаеш! Можеш да се грижиш за тях, но не и да ги притежаваш. Толерират те, защото си прекалено едър за плячка. Но ако тя е гладна…
— Не е. Зная нещичко за нея, скъпа. Тук става голяма игра. Не смяташ, че е пораснала толкова само от пилета и зайци, нали?
— Въобще не вярвам на очите си! Да порасне толкова за двайсет години? Абсурд.
Отново се чу плъзгащият звук и още двайсет метра от Назу влязоха в тъмната пещера. Тя се спря и отново подуши въздуха.
— Тя няма да си спомни за мен. Да не е кученце, по дяволите! Дори да внимавах с нея, пак ме хапеше.
— Кълна ти се, Робин, не е гладна. Но дори и да е така, изтрябвали са й дребосъци като нас.
— Не разбирам какво искаш.
— Просто стой и й говори. Както преди двайсет години. Нека свикне с теб… и не бягай.
Робин се подчини. Намираха се на триста или четиристотин метра от змията, като на всеки няколко минути от тунела се измъкваха още петдесет метра. Краят й не се виждаше.
В един момент главата й се озова само на две крачки. Робин знаеше какво може да последва и се беше подготвила.
Огромният език я докосна леко по лицето, по ръцете, плъзна се по дрехите, по косите й.
И всичко беше наред.
Влажно и студено, но не и неприятно докосване. Робин някак си разбра, че змията я е познала. С този допир бе пренесен знака на разпознаването от Назу към Робин. Познавам те.
Назу се помръдна пак и Робин се озова в полукръг, по-висок от нея самата. Едно страховито жълто око я заоглежда с любопитството на влечуго, но Робин не се боеше. Главата леко се наклони…
Робин си спомни, че навремето Назу обичаше да я почешат леко с пръсти по главичката. Дори се увиваше около ръката й и си искаше още.
Робин се пресегна и с двата юмрука потърка гладката кожа. Змията изсъска относително леко — не по-силно от океански параход, който влиза в пристанище — и се отдръпна. Езикът пак я докосна, Назу се уви около нея и наведе глава в очакване на още ласки.
Чироко бавно се приближи и също я погали. Назу я погледна ведро.
— Добре — тихо каза Робин. — Говорих й. сега какво?
— Очевидно, това е нещо повече от анаконда — започна Чироко.
— Очевидно.
— Не знам какво я е променило. Храната? Ниската гравитация? Все нещо. Адаптирала се е към живота под земята. Срещах я два или три пъти, всеки път все по-голяма и тя се отместваше от пътя ми. Имам причини да вярвам, че е много по-интелигентна от преди.
— Защо?
— Един приятел ми даде тази идея. При следващата среща с Назу й казах да чака в Диона, ако иска да се види със старата си приятелка. И тя е тук.
Робин бе впечатлена, но застана нащрек.
— И така, каква е целта?
Чироко въздъхна.
— Ти ме попита какво е зло. Може би това. Дълго мислих, но се боя, че не знам какво е злото за една змия. Не мисля, че тя обича Гея. А и моята работа е да предложа. Останалото зависи от теб и от нея.
— Да предложиш какво?
— Да я помолиш да ни последва в Хиперион и да убие Гея.
ДВАЙСЕТ И СЕДЕМ
Нова погледна към Клавесин и се помъчи да прикрие разочарованието си.
— Уморена ли си?
— Не — отвърна Клавесин. — Аз… просто не ми се тича днес.
— Пак ли не си добре? — Нова не знаеше друга Титанида, която вечно да има мигрена. Титанидите бяха здрави като коне. Само трябваше да внимават за счупвания и наранявания.
Разбира се, Нова не питаеше илюзии, че Клавесин е нейна собственост, нито имаше претенции да разполага с времето й. Но редовно ходеха на пикник до някое отдалечено, планинско кътче. Първо хапваха и си говореха за това-онова, после Нова подремваше, а Клавесин изпадаше в своя полублян.
Постепенно Нова все по-рядко намираше време за излети поради заетостта си. Но това бе единственият й начин да си отдъхне, да избяга от вечните, кошмарни цифри. Тя не ходеше на футболни мачове. Не пиеше.
— Е, може би утре — каза тя, което на жаргона на Белинзона означаваше след следващия период на сън.
За нейна изненада Клавесин се поколеба и отмести поглед.
— Не мисля, че ще мога — каза тя неохотно.
Нова пусна багажа си на дървения тротоар и сложи ръце на кръста.
— Добре. Имаш нещо наум. Смятам, че имам право да го чуя.
— Не съм сигурна — каза Клавесин. Изпитваше болка. — Навярно Тамбура би искала да поязди с теб. Мога да я попитам.