Това беше невероятна подлост. Не бе я очаквал от Чироко.
И в същото време се чувстваше странно добре. Вече знаеше, че изпосталялият млад мъж превъзхожда хлапака, който се бе изтъпанил пред облечената в черно непозната в бара на Титанидите. От неговата смърт само тя ще е на загуба.
После един „ден“ в пещерата дойде Кларинет и новоизграденият свят на Конъл се пръсна на хиляди парченца. Помисли си, че го изпитват нарочно дали издържа на глад или стрес, за да го манипулират по-лесно, ако се чалне.
Но само за част от секундата. Тогава видя, че Кларинет е зле ранен…
— Дълбоко се срамувам — бе казал със немощен глас Кларинет. — Отдавна да съм тук, но уви, някои обстоятелства… Чироко ме изпрати да предам, че ако оцелее, ще ти се извини лично. Но жива или мъртва, сега ти дава свободата. Не биваше да те оставяме тук.
След като Конъл се нахрани, започна да подпитва Кларинет, но получи само уклончиви отговори, но все пак разбра, че Чироко е ранена, но е на сравнително безопасно място.
После Титанидата си тръгна, оставяйки торба с храна в стъклени буркани, печка с малко гориво и парашут. Обясни му как се скача, но подчрта, че за момента пещерата е най-безопасното скривалище, ето защо ще доведе Чироко тук. В ниското ставали ужасни неща и Конъл нямало да сбърка, ако кротува тук поне докато не свърши храната. После Титанидата клетвено го завери, че няма да се върне в пещерата единствено ако ритне петалата.
Но Кларинет не се бави дълго. Върна се с Чироко, чиито рани бяха неизброими. Бледа, залиняла, без два пръста, които по-късно регенерираха. Мореше я треска и беше в несвяст.
Заедно с тях дойде и една Титанида на име Роки. Той беше лечител и лека-полека я изцери.
И в този период му се отвори парашута, както Конъл си знаеше. И двете Титаниди го бяха загърбили и се бяха закотвили при входа на пещерата в своя полу-унес. Чироко спеше само на крачки от Конъл.
Измъкна пушкалото от торбата й. Освободи предпазителя. Опря дулото в челото й. И си даде време да реши какво да направи после.
Едно мръдване на пръста и с нея бе свършено.
Погледна към Титанидите дали не го гледат. Не. Следващото подозрение бе дали пушката не е празна. Не беше.
После предпазливо дръпна оръжието и го сложи настрана. Когато вдигна глава, видя и двете Титаниди на крачки от себе си. Имаха странно изражение, но не изглеждаха ядосани. Знаеше, че са го видели какви ги дроби накрая. По-късно разбра, че са знаели какво е правил и от началото, така че от тук нататък имаше пълна вяра в преценката на Титанидите.
Не след дълго Роки бе долепил ухо до черепа на Чироко и се бе заклел, че чува нещо…
— Конъл?
Той се стресна.
— Сякаш си на хиляди километри оттук.
— Май си права. Питаше ме дали се притеснявам, че ще диктаторстваш постоянно в Белинзона.
Чироко го погледна.
— Не те питах точно това… но май такава беше идеята.
— Отговорът е — пет пари не давам. Е, никой не може да ти се опре, с изключение може би на Робин. Но аз ще я кандардисвам да зареже ръководната работа. Да заживеем в малка спретната къщурка и да си народим куп дечица. И да ви каним с Нова, Крис и Титанидите на торта със свещи. Мисля, че знаеш какво правиш. Но едва ли ще останеш на тази работа… дори само защото си прекалено умна.
— О-хо! — Чироко тръсна глава и се засмя. — Прав си. Кокалът е съблазнителен дори за проклета стара кучка като мен. И пак си прав, че не е и чак толкова съблазнителен.
— Та за какво си дошла? — поинтересува се Конъл.
— За едно честно мнение. Напоследък съм параноична и имам чувството, че дори Титанидите ми казват само това, което искам да чуя.
— Нима аз не правя същото?
Чироко се засмя.
— Правиш го. Но на теб ти вярвам.
ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТ
Това бе последното съвещание преди Големия марш, който почваше само след хекторот. Бистреха подробности около големия парад. Беше голяма простотия — трябваше да разхождат войските до Белинзона, за да издефилират по улиците под овациите на жителите, после пак да ги натоварят и да ги стоварят отново в южния край на Мороз, откъдето пътят до магистралата бе равен и лек. Но това беше положението. Градът трябваше да види своята армия. Армията се нуждаеше от подкрепата на града. Не биваше да се подценяват моралните стимули.
И съвещанието беше нелепо. Чироко се беше закротила и изчакваше дежурните недоволства, предложения и самоизтъквания, за да вземе накрая тя думата.
В голямата шатра бе фрашкано с генерали, полковници и майори, които в съотношение четири на двайсет на сто оформяха Генералния щаб. И макар че на всичките им знаеше имената — спазваше този императив на политическите дейци, — наум ги наричаше с кодови номера.