Но в едно беше сигурен нещо. Пето ято се спуска към Кронос.
— Докладва станция три. И десетимата бандити се движат на… изток и са в обсега на радара ни.
При първоначалния сигнал за тревога се задействаха и трите ескадрона от по пет самолета. На Конъл не му се мислеше за оскъдния си резерв от машини.
— Тук Големия Канадец — каза Конъл. — Водач на Трети ескадрон, завий на изток и изпълнявай план три.
— Разбрано, Канадец.
— Късмет.
— Разбрано — дойде лаконичният отговор. Конъл знаеше, че имаха нужда от късмет. Осмо ято ще лети на изток максимално дълго, преди да разкрие крайната си цел — или да завие рязко на юг към Белинзона, или да продължи към Кронос и армията. И в двата случая неговият Трети ескадрон щеше да ги засече, нищо че беше два пъти по-малоброен.
Конъл видя петте самолета да излитат, прекрасни като във въздушно шоу. Така му се искаше наистина да е само шоу.
В момента, в който тръгнаха да завиват, по ефира пристигна съобщението, от което толкова се страхуваше.
— Тук Роки Пътник. Атакуват ни по въздуха. По суша засега не. Предполагаме, че е Пето ято от Кронос, но не сме сигурни — чу се звук от експлозия. — Побързайте, момчета! Ще ни разпъртушинят!
Още при първото съобщение от Станция едно армията започна да изпълнява плана за отбрана, колкото и мижав да бе.
В Кронос бяха като на длан, затиснати от юг от джунглата, а от север от морето върху клин тревиста земя.
За нападателни действия и дума не можеше да става. Нямаха ефективно оръжие срещу бръмчащите бомби. Правили бяха опити да преобразуват оръдията от самолетите за наземна противовъздушна отбрана, но без успех.
Наскоро в Белинзона бе започнало производството на барут и нитроглицерин, но почти всички запаси, под формата на динамит, бяха складирани на някакво скришно място и генералите бяха бесни срещу Чироко. Но дори и да имаха достъп до динамита, той не вършеше много работа при въздушно нападение. Ракетите и бойните глави, с които армията разполагаше, ставаха само за празнични салюти и кьорфишеци. Смяташе се, че червените-очи и страничните ветреници ще бъдат привлечени от топлината им.
Накладоха огньове със същата цел от няколко десетки каруци, пълни с цепеници и керосин, които за заблуда на противника бяха разпръснати колкото се може по-надалеч с надеждата лумналите пламъци да подмамят атакуващите.
А всичко останало хвана личния шанцов инструмент, сиреч лопатите, и трескаво започна да се окопава в твърдата почва.
Чироко установи, че се държи доста странно. Когато синьо-белите точки на Пето бомбардировачно ято закръжиха над тях, тя хукна назад към магистралата с неистови крясъци и размахан меч.
— Залегни в окопите! Крийте главите си!
Видя как далеч пред нея разцъфна първото смъртоносно цвете и в същия миг бе сграбчена, вдигната и хвърлена върху широкия гръб на Кларинет. Тя го сграбчи за раменете и извика в ухото му.
— Скрий се, говедо такова!
— Веднага, щом ти го сториш.
Изтрополиха по магистралата, стряскайки войските с размаханите мечове и крясъците, напълно излишни, тъй като земята затрепери и запламтя под огъня на Свирепия Пети. Чироко знаеше, че нейното е лудост, парадоксална проява на военачалническия синдром за неуязвимост, защото тя не хранеше илюзии относно собствената си неприкосновеност, базираща се на силата на нейната личност — това бе само теория, лансирана в най-фантасмагоричните мемоари.
Но беше убедена, че няма право да се свре в миша дупка. По-добре доблестна гибел. Войските имаха нужда от доказателство за личната й храброст, за да рискуват собствените си кожи, когато тя го поиска.
Боже, не е ли чудесно да се воюва?
Повечето от Титанидите следваха линията, която Чироко и генералите единодушно бяха приели за най-логична. Нямаше за кога да копаят огромни окопи. Тяхното предимство бе скоростта.
Затова те се разбягаха.
Разпръснаха се накъдето сварят, далеч от центъра на събитията и загледаха, вцепенени от ужас, чудовищната красота на битката, разгръщаща се и горе, и долу.
С неистови писъци ракетите за фойерверк се изстрелваха от пиротехничните коли, оставяха оранжева диря, нажежаваха се до ярко червено и накрая избухваха. Червените-очи и страничните ветреници избухваха на ята под крилата на бръмчащите бомби, оставяха след себе си червени, сини или зелени пламъци, страховито се засилваха и с вой на кръвожадна радост се хвърляха самоубийствено към запалените каруци, или преследваха ракетите, а най-печените не се хващаха на тия номера и на метри над земята бълваха напалм. Аероморфните същества се виждаха само по синьо-белия пламък. Бомбите въобще бяха невидими, докато не паднеха, а след тях всичко останало губеше значение.