Зад него бръмчащите бомби окапваха една подир друга.
А над него Втори ескадрон на Конъл наблюдаваше и не вярваше на очите си.
Само двайсетина минути преди смъртта на Единайсето ято от Феба, Конъл забеляза с ужас как Десето ято от Тетида пренебрегна Белинзона и се насочи на запад.
Той и останалите самолети от Първи ескадрон се криеха близо до централния кабел на Диона, в идеална позиция за атака и унищожение на Десети. Сега врагът имаше голяма преднина, — а останалите ескадрони бяха в базата за презареждане и едва ли биха успели да го засекат. Конъл даде заповедите си на ескадрона и подкараха със свръхзвукова скорост. Това щеше да намали горивото за въздушния бой. После, с трепереща ръка, Конъл набра кода на Чироко.
— Роки Пътник, тук Голям Канадец.
— Казвай, Канадец.
— Роки… Чироко, Десето ято премина през Диона. Боя се, че ще довтасат при вас след броени минути.
— Готови сме да ги посрещнем.
— Капитане… съжалявам. Подцених ги. Мислех, че те…
— Конъл, не се вини. Мислехме, че ще ни нападнат поне три ята, най-малко. Досега не сме видели и следа от тях.
— Да, но все още остават мистериозният Крий и Феба, забелязана на двайсет минути зад мене.
— Ятото на Крий е унищожено, Конъл. А що се отнася до Феба… едно птиче ми каза, че те ще имат проблеми, които не са свързани с теб. Кажи това на хората си и ми докладвай какво става.
— …добре, ако си сигурна…
— Сигурна съм. Сега направи каквото можеш за Тетида и ми позволи да предупредя всички да си крият главите.
— Разбрано, Роки.
ДЕСЕТ
Въздушният убиец знаеше за враговете, които го преследваха. Бяха се появили от никъде и щяха да го настигнат преди той и ескадронът му да са достигнали до врага в Кронос.
Изпитваше непреодолимо желание да се обърне на север, към сладката, безпомощна мишена — Белинзона. Градът го привличаше като магнит. Искаше да се обърне на север…
После се появиха малките, достойни за презрение самолети и той разбра, че са се крили наоколо. Гея беше голяма. Гея беше добра. Гея беше умна и сигурно е знаела, че ще попадне в капан, ако бе обърнал на север.
Напълно сигурен, той полетя към Кронос.
Когато неприятелската ескадра влезе в обхвата на ракетите му, той изстреля четири от седемте бръмчащи бомби назад, да поведат битка.
Те бързо се отлюспиха. Той продължи да лети и с радара за обратно виждане ги видя как умират, една след друга. Емоциите му не бяха по-силни от тези на стрелец, видял четири от куршумите му да пропускат мишената. Беше неприятно да пропуска, но той никога не мислеше за самите куршуми.
После видя един от вражеските самолети да пада. И това, което беше по-добре — три от останалите сега бяха далече зад него, загубили време и гориво в битката с четирите бръмчащи бомби. Само един продължаваше да го преследва и имаше шанс да настигне намаления му ескадрон, преди да посее смърт над армията.
Поколеба се само за момент, освободи още една бръмчаща бомба, за да забави самолета на врага. Не питаеше илюзии, че ще го уцели.
Бръмчащата бомба се хвърли стремглаво към атакуващия самолет… и го пропусна. Обърна се, но сега беше засечена от останалите трима преследвачи. А идваха и други.
Щрак. Това беше. Сега бе почти над Кронос. Този самолет зад него щеше да получи една, може би две бомби от ескадрона. Нямаше да получи три. Дори и самият Въздушен убиец да бъде улучен, бръмчащите бомби си имаха свои Заповеди. Те щяха да атакуват, докато им свърши горивото и след това като камикадзе да се устремят към най-голямата възможна цел.
Също като във въздушно шоу, помисли си Конъл, когато бръмчащата бомба нарастваше пред него челно. Самолетите летят точно един срещу друг и човек си мисли, че няма начин да не се ударят, и в последната минута единият се отклонява на една страна, другият — на друга, и се разминават на сантиметри.
Само че при въздушно шоу самолетите не се обстрелват. От приближаващите се бръмчащи бомби на всички посоки струеше светлина. Конъл усети две от светлинките да преминават през крилата му, но той не гледаше встрани.
От момента, в който я видя, докато се отмести от пътя й, не бяха изминали повече от две секунди. Но сякаш бе минал час. Нарастваше, нарастваше, а той чакаше, чакаше, после се обърна толкова рязко, че изгуби съзнание.
Но само за миг. После вдигна глава, все още беше във въздуха и почти зад оставащите три, въпреки че те все още бяха далеч. Далеч отзад атакуващата бомба завиваше, но можеше да забрави за нея. Никога нямаше да го настигне.
Провери управлението. Самолетът не беше ударен лошо. Оръдието на дясното крило реагираше бавно на командите му, но Конъл реши, че ще издържи. Лепна се за трите атакуващи бомби. Свали едната, която дори не се опита да избяга. Насочи се към Въздушния убиец, но той се извъртя нагоре и встрани. Това го остави с другата бомба, която също не предприемаше атака. Не му се искаше да губи време, но се остави на компютъра, който забучи ракетата право в опашката на бръмчащата бомба.