Джунглата бъкаше от разни отровни гадинки и растения, чиито ухапвания и докосвания понякога биваха смъртоносни. Войската адски се изнерви.
А „нощувките“ се превърнаха в по-големи кошмари и от най-кошмарните сънища. За спане и дума не можеше да става.
Съществуваше още една причина за постоянно напрежение. Носеше се слух, че могат да бъдат атакувани докато са още в Кронос, който беше предан съюзник на Гея. Никой не знаеше какви ще са враговете, но от горчив опит знаеха, че едва ли ще са симпатични добряци.
Но незнайно защо Кронос остана пас. Армията излезе от джунглата и въздъхна с облекчение — всички, с изключение на петдесет и две Титаниди и шестнайсет човеци същества, които никога повече нямаше да дишат.
Преди голямата пустиня в Мнемозина направиха бивак край Офион, недалеч от мястото, където реката се скриваше под земята, за да измине двеста километра под пясъците, преди отново да се покаже на повърхността.
Чироко ги остави да си отдъхнат. Очакваше ги тежък преход.
Всички контейнери бяха напълнени. В пустинята нямаше да има оазиси, нямаше да има извори, нямаше да има капка вода, докато не стигнеха снеговете на Океан.
ТРИНАЙСЕТ
Пясъчният червей бе обект на всеобщ мистичен страх. За него се разправяха хиляди истории, нищо че от човеците само Чироко го беше виждала.
Бил дълъг десет километра, а устата му била двеста метра. Лочел кръв. Обичал да се крие под пясъка, където се плъзгал по-бързо от тичаща Титанида, а когато се измъквал на повърхността, поглъщал цели армии.
Е… нещо такова.
Много от лаладжиите си спомняха чудовището от адски стария филм — един от любимите на Гея. Тя толкова много го харесала, че сътворила чудовището и го пуснала в Мнемозина, която, според легендите на Титанидите, навремето е била перлата в короната на колелото.
Истината беше и много по-цветиста, и много по-семпла.
По пътя през пясъците превалиха една голяма извивка в средата на червея, който бе дълъг триста километра и четири в диаметър. Предпочиташе да стои под повърхността, но там, където не можеше да вмести диаметъра си, той нямаше избор, така че гънките му се виждаха надалеч. Лека-полека постепенно раздробяваше скалата на фин пясък и някакси си прехранваше от минералите.
А що се отнася до скоростта…
Триста километра пясъци създават доста триене — Пясъчният червей бе направен от огромни пръстеновидни сегменти с дължина около сто метра. Събитията се развиваха горе-долу така: сегментите се поместваха шест-седем метра напред, но един по един, верижно. А след две или три минути атакуваха следващите шест-седем метра дистанция.
Облекчението когато го видяха внушителен и толкова безвреден, бе толкова голямо, че даде тласък на една мания и Чироко не си мръдна пръста да я спре. Армията започна да го покрива с графити.
На два-три километра преход командирите даваха кратка почивка и войниците се струпваха около червея и започваха да пишат върху най-голямата, при това жива стена, която някога бяха виждали и да се смеят на съобщенията, оставени от предшествениците си. Имена, градове и сантиментални любимци. „Мариян Пападаполис, Джакарта“, „Карл Кингсли, Буенос Айрес“, „Фад Фонг, Великият Свободен щат Тексас!“
По удивително меката обвивка на гиганта можеше да се дълбае с меч или нож.
Имаше поезия: „Този, който топките на червея изографисва…“
Спешни съобщения: „Сами, обади се вкъщи!“
Реклами: „За да прекарате добре, обадете се на Джордж, Пети легион, дванайста палатка.“
Критика: „Соня Колская е страхотна кучка!“
Философия: „Проклета Армия.“
Полезни предложения: „Ухапи се отзад.“
И патриотизъм: „СМЪРТ НА ГЕЯ!!!!“
Това съобщение се повтаряше по цялата дължина на червея. Имаше вълнуващи възпоменания за мъртви приятели, тъга и носталгия. Дори малко история: „Килрой мина оттук.“
Присъствието на червея беше полезно. Армията се нуждаеше от някакво комично разтоварване. Преходът през Мнемозина беше ужасен.
Температурата достигаше сто и четири по Фаренхайт и рядко падаше под сто, сиреч под четирийсет градуса по Целзий. Влажността беше ниска, но липсваше отмората на нощта, липсваше хладният полъх.
Стратегията тук беше доста по-различна от тази в Сахара. Слънчевата светлина бе слаба като разреден чай. Човек не можеше да хване тен, камо ли да изгори. Затова не носеха тропически шлемове или други подобни. Мнозина се разсъбличаха, за да съхне по-бързо потта. Други слагаха най-леките си дрехи, за да попиват част от влагата.