— Хайде — каза. — Да ти покажа нещо важно.
Излязоха навън сред снежния вихър.
Но не беше вихрушка. Не беше и истинска буря, но при минус десет градуса бръсне и лекият ветрец. Двамата постови пред палатката не забелязаха Габи и Чироко… въпреки че гледаха право в тях.
Това е съвсем нормално за сън, помисли си Чироко.
Прецапаха през снега към друга палатка. Вътре имаше две легла, и двете заети. В едното спеше Робин, в другото — Конъл, който седна и потърка очи.
— Капитане? Това да не е…
Очевидно Конъл виждаше Габи. И той би трябвало да сънува.
— Кой е това? — попита Конъл.
— Аз съм Габи Плъджет — отвърна Габи.
Конъл наистина заслужаваше поздравления. Той мълчаливо сравни действителността с безкрайните истории, на които се беше наслушал. Явно не се притесняваше от призраци. Накрая кимна.
— Твоят шпионин, Капитане… нали?
— Точно така, Конъл. Отлично.
— Нямаше кой друг да е. — Конъл се надигна и изпъшка от болка.
Въпреки че с тази травма на глезена трябваше отдавна да е в града, Конъл остана. Чироко имаше нужда от него в Хиперион. И тъй като можеше да язди, кракът не му създаваше проблеми.
Но счупването бе лошо. Според Титанидите-лечители може би щеше да си остане куц.
Габи коленичи пред него. Като на магия разчупи дебелата гипсова черупка и положи ръце върху травмата. След малко Конъл възкликна от изненада и стъпи с цялата си тежест на крака.
— Чудеса, две за нула време — каза Габи.
— Длъжник съм ти за цял живот — отвърна Конъл. — Но ти благодаря… — И избухна в смях.
— Няма за какво.
— А какво е второто чудо? — попита той.
— Ще ти покажа. Хванете ръцете ми, деца.
Летежът като че притесняваше Конъл повече от духовете и магическите изцеления. Зъбите му се разтракаха.
— Кураж, Конъл! — насърчи го Габи. — След онзи трик с Въздушния убиец това е като разходка в парка.
Той не й отвърна. А Чироко понасяше добре полета. Тя не харесваше неща, които са извън контрола й. Но по време на тези сънища това нямаше особено значение.
Откри, че е излишно самонадеяна. Щом разбра, накъде са се захвърчали, й се прииска да се върне назад. — Винаги си ми вярвала — меко каза Габи. — Повярвай ми и сега. Тук няма нищо, от което да се опасяваш.
— Зная, но…
— Винаги си се страхувала от Океан. Съзнанието ти продължава да твърди: „Океан е враг. Океан е зло.“ Е, от двайсет години знаеш, че злото е Гея. Тогава какъв трябва да е Океан?
— …Не знам. Неведнъж съм искала да се срещна очи в очи с това копеле… и ме преследва спомена за гибелта на „Рингмастър“.
— Както и оная простотия, която Гея ни разказа в главината. — Габи млъкна и забъбра с лигав глас. — „Горкичката, неразбрана аз, опитах всичко. Винаги съм била почтена и само исках да се сприятеля с човечеството, да ви посрещна с отворени обятия… но това лукаво, въстанало копеле Океан се пресегна и… О, горкичките, сигурно е било ужасно, но вината не бе моя, нали разбирате, а на Океан. Той преди време беше част от моя мозък, но сега просто нямам власт над този мошеник…“
Габи млъкна и Чироко отново премисли думите й.
— Не съм такъв идиот, че да не се усетя — каза Чироко. — Но както ти обясних, просто не можех да дойда тук.
— Снич има пръст в това — обясни Габи. — Измъкна го от главата си, но част от опашката му си стои там.
Чироко потръпна.
— Съжалявам, прекалих. Стига с метафорите. Да се върнем към реалността.
Приземиха се в края на гората от нишки на централния кабел и продължиха пеш.
Колкото по-навътре влизаха, толкова по-топло ставаше. И малкото светлинка изчезна още след първите стотина метра. Конъл и Чироко нямаха фенер, но Габи следваше някакъв тайнствен източник на светлина, който сякаш стелеше пред нозете й лунни лъчи или отблясъци от кръгъл полилей, направен от парченца огледало. Светлината бе достатъчна, за да се вижда наоколо… но нямаше какво да се види. Чироко се беше нагледала на кабели и край тях винаги е имало какво ли не. Като почнеш от скелети на измрели животни и останки от растения и свършиш с празни бутилки, пластмасови пликове и чаши от времето на туристическата програма на Гея.
В Океан такова нещо не съществуваше. Екипът по чистотата сякаш бе минал само преди часове. Почвата бе като линолеум.
Чироко забрави за страховете. Сега тя бе преминала в обичайното за тези сънища с Габи състояние на приятно очакване. Почувства се като малко дете, което крачи с майка си по виеща се нагоре пътека. Беше интересно, без да е страшно. След всеки завой се криеше нещо ново, но то нямаше да е стряскащо. Очакваше с интерес какво ще се случи после, но без да изгаря от нетърпение.