За разлика от нея Конъл приличаше на възторжено градско хлапе, което никога не е виждало гора, и зад всеки завой за него се криеше ново чудо.
В една точка, за която Чироко знаеше, неясно откъде, че е самият център на кабела, зърнаха светлина. После видяха и някакъв мъж да седи до нея. Приближиха се и спряха. Мъжът ги погледна.
Приличаше на Робинзон Крузо или Рип Ван Уинкъл. Дългокос и още по-дългобрад. Със заплетени вейки и рибени кости в брадата и нещо като стекла се кафява ръжда под долната устна. Неимоверно мърляв. Със същите дрехи, с които се беше гърчил сред прахоляка на кръчмата „Омагьосаната котка“ в Титантаун, когато Чироко го видя за последен път, преди двайсет години. Би било обида за тия дрехи да ги наречеш парцали. Чироко никога досега не бе виждала по-дрипави отрепки. Огромните дупки оголваха мършава, изопната върху костите плът, цялата в белези. Лицето му бе старешко, но с една по-различна старост от тази на Калвин. Може би на шейсетгодишен бродяга. Едната му очна кухина зееше празна.
— Здрасти, Джен — тихо каза Габи.
— Как си, Габи? — попита Джен със смайващо дълбок глас.
— Добре. — Тя се обърна към Конъл. — Запознай се — Джен Спрингфийлд, бивш член на екипажа на „Рингмастър“. Джен, представям ти твоя пра-правнук, Конъл Рей. Той измина дълъг път, за да те види.
— Седнете — предложи им Джен. — За никъде не бързам.
Те приеха поканата. Конъл се втренчи в единия от предците си, когото навремето бе смятал за мъртъв.
Първото нещо, което Чироко забеляза, бе цицината върху плешивината над челото. Само там кожата не беше сбръчкана. Сякаш някой бе натъпкал в главата на Джен половин грейпфрут.
Местоположението на издутината беше показателно. Представяше си какво налягане би трябвало да оказва върху мозъка.
Огледа обстановката. Беше семпла. Огън, който извираше от пукнатина в земята. Ярък и силен сред дивата тъмнина. Купчина слама, очевидно използвана за постеля. Малко встрани пламъците се отразяваха в спокойно малко езерце с ширина двайсет метра. До Джен стоеше голяма метална кофа с вода.
Това бе всичко. Недалеч се виждаше входът към стълбището, водещо към пещерата на Океан.
— И през цялото време стоиш тук, така ли? — попита изумено Чироко.
— През цялото — потвърди като ехо Джен. — Откак Габи ми кръцна топките в Тетида. — Погледна към Габи и се изхили. Не, реши Чироко, това не беше точната дума. Не беше смях. Просто звук, който старецът издаваше. Той го издаде пак и огледа всички, един по един, като пак втренчи единственото си око в Габи. — Не си тъдява за прошка, нали?
— Не.
— Не съм и мислил. Не се коси. Пак пораснаха, като ланшните. — Джен отново се изхили.
— С какво се препитаваш? — запита го Конъл.
Джен го погледна подозрително, после топна съсухрената си ръка в кофата и измъкна нещо сиво и сляпо, което шаваше.
— Печеш ги на огъня? — заинтересува се Габи.
— Да ги печем? — изненада се Джен. Погледът му се измести от гадината в ръката към огъня, после пак към гадината и в главата му се зароди предположение. Джен се ухили и оголи кафяви остатъци от зъби. — Хитро. Бая са жилави. Те в тоя гьол ги фащам. Хлъзгави са, пущините. — Джен отново погледна змиорката, намръщи се, сякаш се мъчеше да се сети откъде се е взела и я захвърли обратно в кофата.
— Какво правиш тук? — попита Конъл.
Джен го погледна, но като че не го виждаше. Почеса се по главата — Чироко се учуди колко надълбоко потъват пръстите му — и замърмори. Изглежда вече беше сляп.
— Габи — прошепна Чироко, — какво става… говори сякаш…
— Дивотии? Чудатости? Вулгаризми? — Габи горчиво се усмихна. — Интересно за отличник от Харвард, нюйоркчанин, служител на НАСА, нали, Роки? Джен е най-нещастното копеле, живяло някога на тоя свят. С него Гея е правила такива неща, пред които нашите патила са невинни шегички. Погледни главата му. Просто погледни.
Чироко с мъка отмести поглед от цицината на Джен.
Жадуваше да я докосне. Но не устоя, коленичи и сложи длан върху челото му. Беше меко. Нещо тромаво мърдаше под кожата.
За свое учудване не се погнуси. Погледна дланта си, сякаш бе чужда, после усети прилив на сила. Джен бавно похлупи ръката й с длани, но не я отстрани. Усети го да се мръщи. У нея се надигна абсурдно желание — твърде близко до истерията — да изкрещи: Изцери го!
После вече държеше нещо слузесто, гадно и вонящо. Погледна го безстрастно. Приличаше на Снич, но беше гротескно дебело, с въртящи се очи като обелени гроздови зърна. Пищеше неистово.
— Копеле — промърмори Джен. — Копеле. Копеле.