Но тя може би знаеше, така че Крис може би нахалост се притесняваше. Пък и оръдията бяха калпави. Крис проследи тестването им — от безопасно разстояние, защото един от ранните модели избухна, убивайки шестнайсетима.
Обсегът им също не беше голям, а точността — ниска. Но наскоро Железарите създадоха нов вид топове, с гюллета дум-дум. Те разпръскваха хиляди шрапнели и биха създали проблеми на Чироко, ако щурмува стената.
Имаше и бъчви с вряла мазнина, но Чироко може би го бе предвидила. Гея има и стрелци…
И още една лоша новина. Гея имаше и пушки. Е, малко на брой и кремъклийки, които се зареждаха по-бавно от оръдията и по-често от тях гърмяха в ръцете ти. Войниците се бояха да стрелят с тях.
Крис се чудеше коя от двете злини е по-малка: да се биеш с оръжие, което може да избухне в ръцете ти, или с голи ръце.
Съвсем наскоро бе имал един ужасен момент — видя войници с най-съвременна екипировка и лазерни пушки. Един такъв отряд стигаше да унищожи цял римски легион.
После се натъкна на един от войниците в столовата. От три метра измамата беше очевидна. Цялата екипировка беше чиста бутафория.
Върна се обратно в Тара. По пътя срещна пешаци, отряд кавалеристи, въоръжени с истински саби, но дървени пищови. Конете им бяха от тия, които Гея снимаше в уестърните и по определен сигнал се строполяваха като убити. Нямаше ли да е страхотно, ако кажеше на Чироко какъв е сигналът?
По-късно се размина с римски легионери с бронзови щитове и пурпурни полички, с нацистки щурмови отреди, с тромави групи щурмоваци от „Междузвездните войни“. Нагледа се на какви ли не, докато стигне до Тара: американски войници от „На западния фронт нищо ново“, войници от конфедералната армия в „Отнесени от вихъра“, хуни, монголи, бури, федерални войници, апачи, зулуси и троянци.
Каквото и да мислеше за Пандемониума, имаше страхотен реквизит.
Изкачи се по широкото стълбище и намери Адам седнал на мраморния под в една от огромните стаи — играеше си с железницата си. Играчката би истинско чудо от сребро, инкрустирано със скъпоцени камъни с такава големина, че да не се задави, за всеки случай — Адам вече не лапаше неща, които не ставаха за ядене. Дърпаше локомотивчето с клатушкащите вагончета и викаше: „Пуф-паф, пуф-паф, ту-тууу!“
Видя Крис, радостно захвърли играчката в стената, като нарани мекия метал.
— Искам да летя, тати! — развика се Адам.
Крис се приближи, грабна Адам и го завъртя. Адам се разсмя неудържимо. После го понесе към балкона на втория етаж. И двамата се загледаха към север.
Гея-Монро вече бе достигнала портала „Голдуин“ и се връщаше към „Юнивърсъл“, разположен най-близо до войските на Чироко и един от любимите на Адам: той харесваше Мики Маус на портала „Дисни“, големия каменен лъв на „Метро Голдуин“ и въртящия се глобус на „Юнивърсъл“, в този ред. Адам посочи:
— Ето я Гея! — извика той. Винаги бе горд и доволен, щом зърнеше туловището й. — Искам долу, тати — заповяда той и Крис се подчини.
Адам се забърза към телескопа. В Тара имаше около сто чудесни телескопа само за тази цел. Адам грубо ги подмяташе, както и останалите си играчки. И винаги на ставане намираше счупените лещи заменени с нови, отпечатъците от пръсти изтрити и медните тръби лъснати.
Вече се справяше самостоятелно с тези уреди. Бързо откри Гея. Крис отиде на съседния, за да вижда това, което вижда Адам.
Гея строяваше войските зад стената, сочейки с пръст. Крис видя как Адам леко да отмести телескопа по посока на слънчевите поля на Хиперион, където бе разположена армията, прилична на мравуняк. И запита:
— Какво е това, тати?
— Това, детето ми, е Чироко Джоунс и нейната армия.
Адам отново погледна, очевидно впечатлен. Може би се надяваше да мерне самата Джоунс. Напоследък я беше гледал в много филми, като „Гълтачи на мозъци“, „Чироко Джоунс среща Дракула“, „Съществото от Черната лагуна“. Някои от тях бяха земно производство и там Чироко по метода на заместването играеше лошото чудовище. Но повечето от кинолентите бяха нови, със запазена марка на Пандемониума и мото „Гея, великата и могъщата“. Понякога Гея използваше убедителни дубли на Чироко, понякога го постигаше с помощта на компютърна обработка. То си беше чиста халтура, но и въпрос на бюджет. Крис знаеше от слуховете в столовата, че повечето изкормвания, ампутации, обезглавявания и скокове от високо бяха снимани на живо, без манекени и каскадьори.
Не можеше да се определи как влияеха тези филми на Адам. Поднесени бяха като драстично нравоучителни истории с Чироко в ролята на вечния злодей, който почти задължително бе убиван в края, за радост на зрителите. Но Крис си спомняше, че както Дракула, така и Франкенщайн, тия киноизкопаеми, будеха интерес у децата. Като че ли и Адам реагираше така. Възбудата му нарастваше, щом видеше Чироко на екрана.