Какво, какво да прави? Той не знаеше, но бе сигурен в едно: никакво затваряне докато не отстрани съществото.
— Ножици — нареди Роки. Когато ги получи, успя да докопа демонската опашка. Поколеба се.
— Не, не, не — изпищя съществото, щом видя какво става.
Роки я кръцна.
Съществото крещеше отчаяно, но Чироко не се помръдна. Роки затаи дъх, издиша и отново погледна. Видя долу отрязания край на опашката, който се сгърчи и сам излезе от мястото, чието естество не бе известно на Роки. Почти го достигна с пинсетите, но изведнъж се сети за пленника си, който бе доста посинял. Подаде го на Серпент и той затвори пищящата гадост в буркан. А Роки отстрани остатъка от опашката.
— Капитане, чуваш ли ме?
— Габи — простена Чироко. После отвори очи. — Да, чувам те. Видях как го хвана.
— Наистина ли?
— Да. Не съм сигурна как. Вече го няма. Зная.
— Гея няма е щастлива този ден — пропя Валия. — Уловихме шпионина й. — Тя вдигна буркана. Съществото в него се сгърчи, засмукало края на отрязаната опашка.
— Съжалявам за станалото — каза Конъл и седна до Роки. Гадеше му се при вида на Чироко, но вече се владееше. — Изглежда нормално, нали Роки? Нищо ли не намери?
Валия вдигна буркана. Конъл го погледна.
— Някой да му помогне — нареди Роки. — Време е да приключваме.
Единайсет рота след като Роки заши главата на Чироко, в Пандемониума започна друга двойна прожекция: „Рок около часовника“ с Бил Хейли и „Кометс“ и „Мозъкът на Доновън“.
Както обикновено никой не разбра защо Гея е избрала точно тези заглавия от филмотеката си, но мнозина от наблюдаващите я забелязаха, че тя съвсем не изглежда щастлива. Едва поглеждаше екрана. Въртеше се неспокойно и размисляше. Толкова бе възбудена, че настъпи два панафлекса и един човек, като смаза и тримата.
Свещениците бързо изплюскаха труповете.
ДЕСЕТИ ЕПИЗОД
Кой би помислил, че войната ще трае цели седем години — но така стана.
Като всяка война, и тази имаше своите големи битки и затишия. Пет месеца не падна бомба и някои наивници решиха, че всичко е приключило. После бе атакуван Далас и меллето започна отново. Четири пъти ята крилати ракети сноваха над земното кълбо — масираните удари бяха предприети за да се потуши конфликтът, веднъж и завинаги. Ама ядец. Отпаднаха някои от воюващите страни, дето я бяха докарали дотам, че нямаха нито една жива боеспособна единица. Но близо двайсет и пет нации така здраво се бяха окопали, че можеха да се бият още два века.
Горе-долу седемдесет процента от въоръжението показа дефекти. В стотици градове се изсипваха неизбухнали бомби, за да разпръснат плутоний и да известят хората, че скоро ги очаква нова бомбардировка. Валяха вестникарски статии за алчността на производителите на муниции, които печелеха от държавните поръчки и си въобразяваха, че никой няма да се усети колко са долнокачествени бомбите. Линчувани бяха президенти на компании — линчът се превърна в световна мания, нещо, което разсейва хората — да не мислят за войната. Одираха живи генералите, разпъваха на кръст дипломатите, а премиер-министрите ги хвърляха във врящи казани с олио, но всуе. Истинските властимащи се спотайваха в бункерите си дълбоко под земята.
Не че не се полагаха усилия за възстановяване на мира. Край на всяка конференция обикновено поставяше унищожаването на града, в който тя се провеждаше. Така бяха затрити Женева и Хелзинки, Джакарта, Сапоро и столицата на Аляска — Джуно. Накрая започнаха да избиват делегатите още преди да са влезли в града.
След седем години войната изчезна от вечерните емисии. Всички информационни агенции бяха затрити. Цялото време на сателитите бе запълнено с кодирани военни съобщения, пък и хората нямаха вече телевизори. Изразходвана бе около една стотна от земните ядрени запаси, а към една двайсета бе унищожена още преди да влезе в работа. Имаше още твърде много оръжие.
Но хората бяха на свършване.
От три години жънеха резултатите от войната. Малцината оцелели на повърхността крадяха консерви, ловуваха и взаимно се изяждаха. Но и ловът бе оскъден — било то на животни или хора.
Още след първата битка започнаха да се провъзгласяват по трима-четирима месии на час. И до един се кълняха, че знаят как да спрат кръвопролитието, но никой не успя. Повечето вече бяха забравени и мъртви, скоро същата участ щеше да сполети и самата Земя.
Седма година извънземните колонии бяха на тръни. Побързали да обявят неутралитет в началото, лунните и марсианските градове и орбиталните поселища се въздържаха, докато цивилизацията на Земята колабираше. Мненията по въпроса дали трите лунни нации ще оцелеят без подкрепата на Земята не съвпадаха. Когато избухна войната, на Луната живееха почти милион души. Марсианците си правеха сметка, че ще издържат максимум двайсет години. Броят на О’Нийл колониите надхвърляше този на планетните поселища. Те бяха стотици с население между пет до сто хиляди. Повечето бяха разположени в точките на гравитационна стабилност L4 и L5. Имаше и значителни групи в L1 и L2, независимо от флуктуациите, които причиняваха отместване от точките на равновесие — с малки насочващи двигатели за корекция дори и най-големите колонии можеха да се стабилизират с минимум разходи на енергия.