Тези двигатели се оказаха добре дошли и за друга цел с проточването на войната. Тихомълком, без много шум, някои от О’Нийл колониите започнаха да се префасонират в космически кораби. По-новите имаха съвсем подходящи за целта двигатели. Други се нуждаеха от повече време и избираха най-бавната от орбитите, но миграцията започна, за да обхване всички, които смятаха, че са в състояние да просъществуват без Земята.
Имаше много места, където можеха да отидат, но никое не бе достатъчно добро. Едни се опитаха да застанат в орбита на Меркурий, където щяха да разполагат с неограничени количества свободна енергия. Тя се оказа прекалено интензивна. Някои пробваха орбита около Венера. Доста повече се отправиха към съседния Марс и така нататък, и така нататък. Проблемът бе как да се отдалечат достатъчно от Земята, за да са извън опасност, и същевременно да са достатъчно близо до Слънцето, за да оцелеят.
Твърде малко бяха смелчаците, предприели Големия скок. Те превърнаха обиталищата си в космически кораби и се отправиха надалеч.
Конъл научи за тия събития от бегълците, надошли през седмата година от войната. Избистрящата се в съзнанието му картина на Земята беше зловеща: едно почерняло, разкъсано на парчета кълбо, обгърнато в пламъци, от което се разбягват на вълни ситни парченца.
— Плъховете напускат кораба — каза той на Чироко.
— А ти какво очаквашe? — отвърна тя. — Храбро да се издавят? Плъхът е едно от най-умните животни, и най-жилавото.
— Няма защо да се заяждаш.
— Ще го правя, докато вярваш на психопати. Всеки, който може, но не се чупи от Земята, е тотално луд. Тия шестаци са последните, избягали от лудницата. А може би и от гроба.
Конъл обичаше да се навърта при Портала, пред дверите на Белинзона.
Порталът бе мястото, където се вливаха всички прокълнати отпадъци, напиращи към бреговете на Гея. Но първо хващачът прибираше връщащите се гея-яйца или малобройните човешки кораби, търсещи убежище.Следваше обработка на бежанците дълбоко в недрата й, на нещо като остров Елис. Имиграционната процедура, навремето адски мудна, сега бе самата простота: светците наляво, простосмъртните — надясно. Месии, свещеници, проповедници, пастори, шамани, гурута, дервиши, монаси, равини, молли, аятолласи, викарии, некромани, прелати и папи — всички те бяха отвеждани веднага на аудиенция при Гея. Останалите ги натоварваха в капсули и не след дълго сфинктерната клапа ги изстрелваше навън, по двайсет накуп, в малка пещера, наречена от Чироко „анусът на света“.
Тъй като всички бежанци излизаха на едно и също място, около Портала се навърташе престъпна паплач, която се облагодетелстваше от слабостта или невежеството на пришълците. Досущ като сводници пред автогара в големия град, тия типове причакваха по-заможните имигранти, за да ги оберат до шушка. Понякога плячката им беше оскъдно. Понякога ги сполетяваше нещо доста по-страшно.
Конъл обичаше да си играе на една странна игра. И то често, нищо че според Чироко това бе глупост. Нямаше да престане, дори тя да имаше право, но бе сигурен в противното, пък и Кларинет го подкрепи.
— Това е дивотия, която си струва — заяви Кларинет. — Така биха постъпвали и Титанидите.
На Титанидите не им пукаше, че каузата е губеща, нито се притесняваха, че не могат да изкоренят цялото зло на света. Възползваха се от всеки шанс да сторят добро, щом това не им костваше живота. Така постъпваше и Конъл.
Но не действаше безразсъдно. Някои от чакалите край портала се движеха на тайфи и гледаха с лошо око на всеки, който им се меси. Конъл стоеше настрана, далеч от пътя им, за да проследи при първа възможност порталния плъх до дупката му. Щом го издебнеше и отнемеше плячката му, Конъл го пращаше на оня свят. Убиец, крадец, търговец на роби или крадец на деца — на Конъл му беше все тая. В Белинзона нямаше дрънголници, нямаше средно положение между живота и смъртта.
Но по-често не можеше нищо да направи. Хората биваха смазвани от бой и обирани до голо пред очите му. Тогава Конъл отнасяше жертвата до някой от неуките лечители, които в Белинзона играеха ролята на болници.